Автор: Хуан С. Гонсалес
Източник: Foreign Affairs
ХУАН С. ГОНСАЛЕС е работил в Държавния департамент на САЩ от 2004 до 2016 г. и като старши директор по въпросите на Западното полукълбо в Съвета за национална сигурност от 2021 до 2024 г.
ФРАГМЕНТАЦИЯ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ
Отстраняването на Мадуро не означава крах на чавизма — хибридната идеологическа, политическа и криминална система, изградена около боливарския проект на Уго Чавес (предшественикът на Мадуро, който идва на власт през 1999 г. и умира на поста си през 2013 г.) и поддържана чрез клиентелизъм, репресии и незаконно финансиране. Режимът никога не е бил единна структура. Той е бил коалиция, споена от достъпа до ренти и от споделения страх от възмездие. С отстраняването на Мадуро тази коалиция ще се разпадне. Но разпадането не е равнозначно на политически преход.
Решаващата променлива са въоръжените сили. Има малко доказателства за чист институционален разрив, който да предполага бързо прехвърляне на властта. По-вероятният сценарий е продължително договаряне, селективни дезертьорства и изчаквателна тактика. Някои командири ще търсят приспособяване към каквато и власт да се оформи. Други ще се окопаят, залагайки на това, че несигурността работи в тяхна полза. Цивилните властови посредници — губернатори, партийни функционери, икономически посредници — ще следват същата логика.
Конституцията на Венецуела предлага тесен и оспорван път напред. Тя предвижда провеждане на нови избори в рамките на 30 дни след вакантност на президентския пост, като същевременно признава резултатите от вота през юли 2024 г., които Мадуро отказа да признае — вот, донесъл ясна победа на опозицията чрез Едмундо Гонсалес, бивш дипломат, издигнат вместо опозиционния лидер Мария Корина Мачадо. Тази победа беше широко призната в чужбина, но никога не беше наложена на вътрешната политическа сцена. Напрежението между конституционната процедура и политическата реалност обобщава основното предизвикателство занапред: законността сама по себе си няма да разреши прехода без прилагане и без съгласие от онези, които все още контролират средствата за принуда.
Мирен преход остава възможен. Той ще изисква прецизно калибриран натиск, надеждни гаранции и готовност да се даде приоритет на реинтеграцията пред масовото наказание. В противен случай ще се появят саботьори — не само идеологически твърдолинейни, но и рационални актьори, действащи в името на собственото си оцеляване.
Усложняващ фактор е екосистемата, която Мадуро остави след себе си: трафиканти, корумпирани служители, въоръжени групи, силови актьори. Тези структури са дълбоко вградени в държавата и икономиката. Отстраняването на фигурата начело не демонтира самата система.
СЛЕДВАЩАТА „ВЕЧНА ВОЙНА“?
Провалът би бил скъп — както за Съединените щати, така и за Венецуела. Бързото оттегляне на САЩ рискува да остави страната в неопределено състояние — без ефективно управление, нестабилна и продължаваща да губи хора и капитал. Прекалено дългото оставане крие друг риск: въвличане в нискоинтензивен конфликт, който изтощава вниманието, легитимността и политическата воля на САЩ. Това е парадоксът на интервенцията: твърде малко води до хаос, твърде много — до блато без изход. Полето за грешки е тясно, а цената на погрешните сметки ще се усети далеч отвъд границите на Венецуела.
Продължителна криза би отворила пространство за допълнителна външна намеса. Иран и Русия разчитат на връзки в сферата на сигурността. Китай играе дългата игра — съсредоточен върху инфраструктура, финанси и достъп до пазари. Тежкото американско военно присъствие може неволно да засили позициите на Пекин, като затвърди възприятието, че Вашингтон предлага принуда, докато Китай предлага развитие.
Тук „доктрината Донроу“ не издържа. Военната сила вече не е най-ефективният инструмент за формиране на резултатите в Латинска Америка и Карибите. Може да е била така през XIX и началото на XX век, когато САЩ налагат ред чрез окупации и „канонерска дипломация“. Но днес съревнованието за влияние в полукълбото вече не е предимно военно. То е икономическо и технологично. Китай разбра това преди години, вплитайки се във вериги за доставки, пристанища, електропреносни мрежи и дигитална инфраструктура — често там, където Вашингтон разчиташе на санкции или поучения. Без икономическо продължение военният примат няма да изтласка Китай от Венецуела или от региона. Той ще насърчи балансиране и лавиране.
Ако приходите от петрол бъдат отклонени навън, политическият суверенитет ще бъде кух.
Регионалните и глобалните реакции на американския удар ясно показват значението на това, което предстои. Бразилия, Колумбия и Мексико осъдиха действията на САЩ, дори когато много венецуелци открито празнуват отстраняването на Мадуро. Европейските реакции — от Брюксел, Лондон и Париж — бяха предпазливи, а не критични: като цяло подкрепящи резултата, но с резерви към методите и последиците. Подкрепата за отстраняването на Мадуро е реална. Одобрението за начина, по който САЩ ще управляват случващото се след това, е условно.
Счетоводният баланс, а не бойното поле, ще се окаже по-решаващата арена — и тук инстинктът на Тръмп да възнаграждава политически съюзници крие риск от отклоняване на капитал и контрол от дългосрочните инвестиции, необходими за възстановяването на венецуелската икономика. Страната е загубила над три четвърти от БВП за едно десетилетие. Петролното производство се срина, въпреки че Венецуела продължава да разполага с едни от най-големите резерви в света (по някои показатели — най-големите). Обществените услуги едва функционират. Нито едно следконфликтно възстановяване в полукълбото не се доближава до този мащаб. В този контекст контролът върху приходите от петрол не е технически въпрос — той е централният определящ фактор за това дали бъдещо правителство изобщо ще може да управлява. Ако тези приходи бъдат отклонени навън, политическият суверенитет ще бъде празна формалност, независимо от изборите.
Контролът върху венецуелския петрол има глобални последици. Дори при оптимистични допускания, упадъкът на инфраструктурата, ограниченият капитал, претенциите на кредиторите и политическият риск ще забавят ръста на производството в краткосрочен план. В дългосрочен план обаче венецуелските доставки могат съществено да променят глобалния баланс. В такъв сценарий Вашингтон би се превърнал във фактически участник във формирането на световните петролни пазари — функционално вмъквайки се в логиката на ОПЕК+ без формално членство.
Това е възможност за Съединените щати да се конкурират там, където имат реални предимства. Икономическата държавна политика — а не военното господство — ще определи дали реинтеграцията на Венецуела ще засили американското влияние или ще го подкопае. Стабилизацията ще изисква много повече от облекчаване на санкциите. Тя предполага частни инвестиции, преструктуриране на дълга, възстановяване на енергийното производство и включване в технологичните промени, които преформатират глобалната икономика. Латинска Америка и Карибите са на прага на структурна трансформация — в изкуствения интелект, здравеопазването, чистата енергия и напредналото производство. Венецуела трябва да участва в това бъдеще или да остане в капана на суровинната икономика и зависимостта.
ПЪТИЩАТА ПРЕД НАС
Три основни сценария изглеждат вероятни в непосредствения период след принудителното отстраняване на Мадуро.
Първият път е управляван преход. Избори могат да се проведат, но остава несигурно дали една-единствена опозиционна фигура ще се утвърди като жизнеспособен управляващ лидер. Политическият импулс на Мачадо, макар и реален, не се превръща автоматично в управленски авторитет в пост-Мадуро среда, белязана от институционален разпад, силови играчи с право на вето и неуредени баланси на властта. Изгнанието, фрагментацията и умората отслабиха резервите на опозицията. Вместо това властта може да се съсредоточи около временно управление или технократична формула, приемлива за ключови вътрешни актьори, включително елементи от бившия режим и въоръжените сили. Този сценарий предлага най-добрия шанс за стабилизация, но само ако бъде съчетан с бързо икономическо облекчение и надеждни гаранции за сигурност.
Вторият път е криминализирана приемственост. Голяма част от принудителната и криминалната архитектура на режима остава непокътната. Въоръжените групи и трафикантите продължават да действат. Политическата промяна става козметична, докато нестабилността се запазва. Властта може формално да бъде предадена на цивилен „заместник“ — например вицепрезидента Делси Родригес — който да предлага процедурна приемственост пред международните партньори, като същевременно запази мрежите, поддържали режима. Ранни сигнали за това биха били селективни преследвания, тихи уверения към елитите в сигурността и запазване на контрола върху ключови потоци от приходи вместо тяхната реформа.
Третият път е ескалация. Борбите за власт прерастват в насилие, въоръжените актьори се множат, а Съединените щати — поели собственост върху процеса — се сблъскват с натиск за нова интервенция. Това, което започва като стабилизация, рискува да се превърне в пореден ангажимент без ясен край.
Кой път ще надделее ще зависи по-малко от операцията, отстранила Мадуро, и повече от стратегията на САЩ след това. Венецуела вече е изпитание — не само за американската мощ, но и за американската преценка. Изкушението да се обяви победа и да се продължи напред ще бъде силно. Също толкова силен ще бъде импулсът да се контролира пряко изходът. И двете трябва да бъдат устояни.
Ако Тръмп и Рубио успеят, те ще преформатират политиката в полукълбото и ще утвърдят твърд, безкомпромисен модел на американско лидерство. Ако се провалят, цената ще отеква години наред — подхранвайки миграцията, овластявайки противниците и затвърждавайки скептицизма към американските интервенции. Бъдещето на Венецуела няма да бъде решено от отстраняването на Мадуро, а от дисциплината, сдържаността и икономическото въображение, приложени след него.