Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор
Източник: Foreign Affairs
Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков
Военната победа е примамлива идея. Една кратка, интензивна кампания, която съкрушава противника, обещава дивиденти на поносима цена. Администрацията на Тръмп очакваше такъв изход в Иран през февруари 2026 г. Правителството на Нетаняху го търсеше в Газа през октомври 2023 г., а по-късно в Ливан и Иран. Руският президент Владимир Путин предполагаше, че инвазията му в Украйна през 2022 г. ще донесе именно такъв резултат. Мнозина критици на политиката на САЩ в Афганистан и Ирак осъждат провала да бъде постигната военна победа, противопоставяйки тези войни на решителните резултати от бойното поле, които според тях са били постигнати във Войната в Персийския залив през 1990–1991 г. и през Втората световна война. Доскоро дебатът за помощта на САЩ за Украйна също изобилстваше от призиви страната да бъде подпомогната да постигне военна победа, докато преговорите бяха отхвърляни като умиротворяване на агресора.
Въпреки това онези, които използват този термин, рядко го дефинират. „Победа“ означава постигане на политическите цели, заради които е започната войната. Но „военна победа“ предполага нещо повече. Прилагателното показва, че тези цели се постигат чрез бойни действия, а не на масата за преговори. Преговорите изискват компромис и създават възможност за печелене на време, което може да изчерпи политическата воля. Победата на бойното поле, напротив, обещава повален противник, който няма реален избор, освен да приеме условията на победителя според неговия график. Именно това обещание прави идеята толкова привлекателна и повсеместна.
Но концепцията за военна победа е опасен мит. Всички съвременни войни завършват с договорени споразумения; преговорите не са резервен вариант от втора класа. За да приключи една война, и двете страни трябва да изберат да спрат битката, а тези решения винаги изискват сериозни пазарлъци. Разрушенията, разбира се, имат значение. Именно те отличават войната от мирната политика. Но тяхната роля е да формират условията за сделката, а не да унищожат напълно врага — нещо, което почти никога не се случва.
Митът за военната победа многократно е подтиквал правителствата да започват или да удължават войни въз основа на погрешни предположения за това как ще завършат те. Администрацията на Тръмп вярваше, че военната сила може да принуди Иран към безусловна капитулация; вместо това Съединените щати се оказаха в патова ситуация. Убеждението на правителството на Нетаняху, че може да победи „Хамас“ по военен път, удължи войната в Газа в преследване на непостижима цел. Очакването на Путин за победа на бойното поле в Украйна вкара и двете страни във война без видим изход.
Ако китайският лидер Си Дзинпин допусне същата грешка, нападение срещу Тайван може да въвлече Пекин в конфликт, който е много по-лесен за започване, отколкото за спиране, със залози далеч отвъд Тайванския проток. А ако Съединените щати допуснат, че биха могли да постигнат военна победа във война с Китай, те също могат да се окажат изтощени в битка, която не могат лесно да прекратят.
Обърканото мислене за начина, по който приключват войните, поражда и предвоенни грешки в разузнаването, модернизацията и структурата на силите. Неразбирането на връзката между преговорите и бойните действия води до системен провал при интегрирането на стратегията за преговори с планирането на самите военни кампании. Докато вземащите решения лица не проумеят, че войните свършват едва когато и двете страни са готови да сложат оръжие, те ще продължават да бъдат разочаровани от неспособността на военната сила сама по себе си да постигне техните политически цели.
Картаген беше изключението
Нито една съвременна война не е унищожила способността на противника да оказва съпротива. Воюващите винаги могат да продължат да се бият, ако изберат това, дори след като враговете им пометат армията им от полето или превземат столицата им. Подобна упоритост може да обърне хода на събитията и да реши изхода от войната. Спечелването на война изисква да се предложи на оцелелите (и потенциалните бъдещи) бойци сделка, която те предпочитат пред продължаването на съпротивата. Тези споразумения могат да бъдат крайно едностранчиви. Но условията и договарянето винаги имат значение: нито една война не приключва, освен ако и двете страни не изберат да приемат споразумение и да спрат.
Единствената алтернатива е физическото унищожение на враговете. Рим постига това в края на Третата пуническа война, като поробва оцелелите граждани на Картаген и, според легендата, засипва руините на града със сол, за да не поникне никога нищо там. Но нито една война в модерната епоха не отговаря на този критерий, а твърде малко са се доближавали до него. От края на Наполеоновите войни през 1815 г. победените страни в междудържавни конфликти са губили средно (медианно) около осем процента от силите си. В две трети от тези случаи тази цифра е била под десет процента. Единствената страна, загубила повече от 90 процента от въоръжените си сили, е Парагвай във Войната на Тройния съюз (1864–1870 г.). Повечето воюващи страни приемат поражението — тоест уреждане на отношенията при неблагоприятни условия — дълго преди капацитетът им за съпротива да се изчерпи.
Споразуменията за прекратяване на войната могат да бъдат явни или мълчаливи (подразбиращи се). Явните преговори включват пряка комуникация, предложения и насрещни оферти; примери за това са примирието в Корейската война и Дейтънските споразумения от 1995 г., сложили край на войната в Босна. Мълчаливото договаряне използва действия, заплахи или декларации, за да сигнализира за приемане или отхвърляне на условия без официални преговори.
Войната в Персийския залив през 1990–1991 г. например приключи, когато водената от САЩ коалиция обяви едностранно прекратяване на огъня, а иракчаните също спряха да се бият без дипломатически совалки. Бойните действия бяха показали на иракския президент Саддам Хюсеин, че продължаването на съпротивата ще доведе до по-нататъшно настъпление на коалицията, потенциално до Багдад; примирието сигнализира, че силите на САЩ и техните съюзници ще удържат позициите си, ако иракчаните направят същото. Саддам разбра това и отговори с реципрочност. Тогава генерал Норман Шварцкопф, командващ коалицията, инструктира Багдад да изпрати военна делегация на летище Сафуан, за да договорят оттеглянето. Резултатът беше изключително благоприятен за САЩ и техните съюзници. Те освободиха Кувейт, което беше основната им цел. Саддам запази режима си, но загуби завладените територии и беше подложен на следвоенни ограничения, което го постави в по-лошо положение от това преди инвазията.
Всички съвременни войни завършват с договорени споразумения.
Това беше категорична победа, но тя не беше постигната чрез пълно унищожаване на капацитета на Ирак за съпротива. Към момента на прекратяването на огъня иракската армия запазваше по-голямата част от предвоенната си численост. Бяха убити до 50 000 иракски войници и 75 000 ранени от армия, надхвърляща един милион души — под 15 процента. Над 800 000 военнослужещи оцеляха и можеха да продължат битката. Дни по-късно иракските сили смазаха шиитските бунтове на юг.
Решението на Саддам да спре през 1991 г. не беше просто пасивно приемане на реалността. Опитът на Ирак в следващата му война със Съединените щати показва защо. През 2003 г. иракската армия се разпадна само след седем седмици сражения, като войниците изоставиха постовете, оръжията и командирите си и свалиха униформите. До средата на май Саддам можеше да противопостави далеч по-малко военна мощ, отколкото в Сафуан през 1991 г. Ако една държава въобще можеше да прекрати война чрез разоръжаване на противника, то САЩ трябваше да са постигнали това в Ирак до май 2003 г. Но това не се случи.
Иракската армия вече не можеше да задържа територии или да спира настъплението на коалицията, но много от нейните бойци продължиха съпротивата, дори след като Багдад падна и единствената им възможност беше да преминат към партизанска тактика. Сунитските баасисти разбраха подразбиращите се условия, които им се предлагаха: живот под инсталирано от САЩ шиитско правителство. Те предпочетоха да се бият. Американската армия понесе по-малко от 3000 жертви през 2003 г., но над 33 000 през следващите осем години. Бунтовниците не успяха да върнат режима на Саддам, но войната не приключи през 2003 г., когато Багдад падна, а редовната армия се изпари.
Афганистан предлага сходен пример. Към средата на 2002 г. инвазията на САЩ беше разоръжила талибаните, окупирала Кабул и прогонила лидерите на групировката зад граница. Подобно на иракските баасисти година по-късно, талибаните бяха изправени пред доминиращ противник, контролиращ родината им, без непосредствена перспектива за връщане на столицата. Ако „военната победа“ можеше сама да прекрати една война, то Афганистан също трябваше да бъде решителен успех за САЩ. Но не беше. Оцелелите талибани отхвърлиха предлаганите условия — афганистанско правителство, което ги изключва напълно — въпреки че положението им беше далеч по-мрачно от това на Саддам през 1991 г. Те продължиха битката като нередовни формирования и до 2021 г. превзеха отново Кабул, изгониха силите на САЩ и възстановиха своето управление.
Илюзорността на военната победа не обезсмисля ефективността на бойното поле. Но целта на сраженията е да оформят лостовете за влияние на двете страни при преговорите чрез промяна на очакванията им за бъдещите разходи и жертви, а не да унищожат физически врага. Успехът в бойните действия създава условия за продуктивни преговори, но не може да ги замени.