Какво ще оцелее, когато бумът приключи Източник: Foreign AffairsАвтор: Ручир Шарма Малцина се съмняват, че изкуственият интелект (ИИ / AI) е сред най-трансформиращите технологии, появили се през последното столетие. По редица показатели той се разпространява по-бързо и по-широко от всяка друга иновация от зората на Индустриалната революция насам. Парните машини навлизат в масова употреба през XIX в., а електричеството — в началото на XX в., но техният пълен потенциал се разгръща едва след изграждането на железопътните мрежи, магистралите и електропреносните системи десетилетия по-късно. Компютрите за бизнес нужди се появяват през 50-те години на XX в., но не дават видим тласък на икономиката, преди интернет да ги свърже в единна мрежа през 90-те години.Комерсиалният изкуствен интелект, за разлика от тях, се появи почти за една нощ върху екраните по целия свят в момент, когато преобладаващото мнозинство от хората вече разполагаше с достъп до компютър или смартфон. По-малко от четири години след пускането на ChatGPT приблизително 30 процента от американците вече използват ИИ — пет пъти по-голям дял от дела на американците, използвали смартфони, интернет или електричество на сравними етапи от тяхното развитие. Приходите на компаниите в сферата на ИИ са три пъти по-високи от приходите, генерирани от предишни дигитални технологии (включително интернет, облачните изчисления и ранните мобилни приложения) в техните начални години.Политици, инвеститори и бизнес лидери разчитат на изкуствения интелект като на чудодейно лекарство за всичко — от неудържимия държавен дълг до разходите, свързани със застаряването на населението. Сред инвеститорите дори някои от най-успешните контрарианци в света (които изграждат състоянието си, залагайки срещу конвенционалната мъдрост) прегръщат идеята, че ИИ може да донесе по-големи ползи и по-бързо от всяко предишно технологично постижение.Еуфорията обаче не е всеобща. Едно все по-самотно малцинство от скептици твърди, че възходът на изкуствения интелект може и да изглежда необичайно бърз, но всъщност следва сценарий на векове. Големите технологични революции винаги са провокирали драматични цикли на бум и срив. Хората се въодушевяват прекомерно от най-новия пробив и започват безразборно да инвестират в компаниите, движещи иновацията. Както установява екип от изследователи от Texas Tech University, Texas A&M University и Vlerick Business School в Белгия през 2018 г., всички най-революционни технологични иновации през последните два века са надували голям пазарен балон — бърз скок в цените на акциите, последван от главоломен спад.Думата „балон“ обикновено извиква представата за нещо кухо като въздух. Но както при всички предишни технологични балони, иновациите в настоящия ИИ бум са реални, а шумът около тях се ражда от истински потенциал. Този потенциал обаче е именно онова, което надува балона. Щом манията започне да се пропуква — а това неизбежно ще стане, — шокът ще се разпространи през финансовите пазари в глобалната икономика, която все повече зависи от изкуствения интелект за своя растеж. Щетите ще бъдат усетени в световен мащаб — не само в страните, водещи развитието на ИИ, но и в множеството държави, които в момента се борят да ги снабдяват с ресурси и компоненти. Най-слабите играчи ще бъдат заличени, а оцелелите ще консолидират лидерството си. И от развалините ще се появи една по-стабилна екосистема на изкуствения интелект.Всичко на една картаКонкуренцията в сферата на ИИ вече пренарежда световния икономически ред. На върха на този ред стоят Съединените щати, където основополагащият модел ChatGPT достигна до потребителите в края на 2022 г., и Китай, където DeepSeek направи своя дебют около година по-късно. Оттогава насам надпреварата за надмощие се превърна в движеща сила за икономиките и на двете страни. В Съединените щати растежът беше подхранван предимно от стотиците милиарди долари инвестиции на технологичните гиганти (Big Tech) в проекти за ИИ, както и от потребителските разходи, стимулирани от печалбите на фондовия пазар, доминиран от изкуствения интелект. Първите десет компании в бенчмарк индекса S&P 500 са големи играчи в областта на ИИ и заедно формират близо 40 процента от тежестта на индекса и около половината от неговата доходност за текущата година.Китай харчи далеч по-малко за ИИ, но без него би бил загубен. След спад през последното десетилетие нетният износ — главно на стоки, свързани с изкуствен интелект — в момента формира една трета от китайския растеж. Вътрешната икономика иначе е в застой, възпрепятствана от лоши дългове и свиваща се работна сила. Пекин също така масирано подкрепя износа на местните си ИИ модели, които набират популярност, тъй като са по-евтини от авангардните американски модели, но работят почти толкова добре.Манията по ИИ вече надхвърля рамките на Вашингтон и Пекин. Инвеститорите наливат средства в компании, които снабдяват американските технологични гиганти с изчислителна мощност, полупроводници и други ключови градивни елементи, предизвиквайки бум на фондовите пазари по целия свят. В Азия например три големи компании за полупроводници пожънаха плодовете от това: TSMC в Тайван и SK Hynix и Samsung в Южна Корея, които съставляват дори по-голям дял от местните си борсови индекси, отколкото големите американски технологични компании в индекса на САЩ. В тези сравнително малки икономики глобалната мания по ИИ предизвика още по-големи трусове, отколкото в САЩ. Общата стойност на южнокорейския пазар скочи главоломно от 1,5 трилиона долара в началото на 2025 г. до над 5 трилиона долара през това лято. Индивидуалните инвеститори отбелязаха по-голям ръст на състоянието си в акции за 18 месеца, отколкото за цял живот. Износът на чипове изстреля реалния растеж на Тайван към двуцифрени стойности през някои скорошни тримесечия — темп, рядко срещан в която и да е икономика.Други държави на това ниво от т.нар. технологичен стек (AI stack) на изчислителната инфраструктура се възползваха по сходен начин от глобалния уклон към производителите на хардуер или доставчиците на инструменти („кирките и лопатите“). Високите технологии в момента осигуряват до половината от целия икономически растеж в Израел, отчасти благодарение на експертизата на страната във високоскоростните мрежи, необходими за обучението на ИИ. В Япония компаниите, специализирани в оборудване за ИИ, материали, роботика и полупроводници, се превърнаха в любимци на пазара; след като Kioxia, пионер в чиповете с памет, стана основен доставчик за технологичните фирми от САЩ, цената на акциите ѝ скочи до над 45 пъти спрямо предходната година, превръщайки я за кратко в най-скъпата компания в Япония.Всички тези пет водещи технологични сили — Китай, Япония, Южна Корея, Тайван и Съединените щати — харчат средно много повече от останалите страни за научноизследователска и развойна дейност (НИРД) и технологии като процент от БВП. Но те далеч не са единствените, които се състезават за позиции в технологичната верига на ИИ.Под тях вторичните доставчици градят здрави връзки с лидерите. Американски и китайски технологични гиганти харчат милиарди за центрове за данни в Сингапур и Малайзия. Компании инвестират масирано в производството на сървъри за ИИ в Мексико, което се утвърждава като важен износител на хардуер. Най-малко половин дузина технологични компании стартираха проекти за изкуствен интелект във Виетнам, включително голям център за НИРД и обучителни бази за развитие на местните таланти.На свой ред световният строителен проект около ИИ се очаква да осигури години на устойчиво търсене на суровини, необходими за окабеляване и съхранение на енергия за центровете за данни: никел от Индонезия, литий от Австралия, мед от Чили, Перу и Демократична република Конго. А големите доставчици на облачни услуги, известни като „хиперскейлъри“ (hyperscalers), търсят енергия навсякъде. Amazon, Google, Meta и Microsoft са сключили половината от всички сделки за чиста енергия, подписани по света през 2025 г.Частните разходи за изграждане на центрове за данни са се увеличили с приблизително 50 процента спрямо предходната година.Не всички държави обаче се присъединиха към това златно пиршество. Онези извън технологичния стек се борят да привлекат инвестиции и кредити, тъй като всепоглъщащият фокус върху ИИ изсмуква капитала от техните отрасли. Голяма част от Европа се оказва изолирана. Същото важи и за страни с развиващи се икономики като Индия и Филипините — двойно пренебрегнати, тъй като техните процъфтяващи сектори за бекофис услуги са особено уязвими от изместване от изкуствения интелект.Трудно е да си спомним период в историята, когато пазарите са били толкова обсебени от — и толкова зависими от успеха на — един-единствен сектор. В ерата на интернет парите преливаха от разрастващия се сектор към други индустрии. Днес горещата тема е ИИ и почти нищо друго. Частните разходи за изграждане на центрове за данни са нараснали с около 50 процента спрямо година по-рано, докато разходите за всички останали строителни проекти в САЩ са спаднали с пет процента.Досега подемът от ИИ беше достатъчно силен, за да предпази глобалната икономика от геополитическите сътресения през последните две години, включително митата на президента на САЩ Доналд Тръмп и американо-израелската война срещу Иран. Ръстът във високотехнологичното производство и потребителските разходи, стимулирани от фондовия пазар, продължават да захранват растежа в САЩ, а износът, свързан с ИИ, крепи държавите по-надолу във веригата. Технологичният експорт от Мексико и Тайланд например нараства достатъчно бързо, за да компенсира слабото вътрешно търсене и в двете икономики.Въпросът е дали изкуственият интелект може да поддържа световната икономика, или е балон, който чака да се спука. Един балон може да се определи като добра идея, доведена до крайност. И се появяват все повече доказателства, че пазарите са започнали да тласкат съблазнителната идея за ИИ отвъд нейните предели.Четирите „П“ на балона (The Four O’s)Връщайки се векове назад, пионерските иновации винаги са пораждали забележително сходни модели на човешко поведение. Компаниите харчат огромни средства за разработване на нова технология с надеждата да доминират в зараждащата се индустрия. Инвеститорите ги следват — като професионалистите водят парада, а любителите се включват по-късно. Фирмите теглят заеми, за да строят; инвеститорите теглят заеми, за да купуват още акции в тези фирми. Търговията достига маниакална интензивност. Цените се покачват отвъд точката, която потенциалните печалби от иновацията могат да оправдаят. С приближаването на пика повишенията на цените се ускоряват и стават все по-волатилни, докато съмнението започва да разяжда краищата на тази лудост.Тази базова динамика е движила балоните във всичко — от лалетата до имотите — поне от XVII век насам. Накратко, обектът на желание става надценен (overvalued), прекомерно притежаван (overowned), свръхинвестиран (overinvested) и свръхзадлъжнял (overleveraged) — това, което на друго място съм нарекъл „Четирите П/О“ на балона.Историческите свидетелства показват, че най-впечатляващите иновации пораждат най-големите балони. Мащабът на балона зависи и от това колко надалеч и колко бързо се разпространява мълвата за новия хит. През 70-те години на XIX в. поредица от балони, включително с железопътни акции, се пренасят светкавично между Европа и САЩ чрез новия трансатлантически телеграф. През 20-те години на XX в. електричеството и електроуредите са рекламирани в ефира именно чрез един от тези уреди — радиото. Днес рекламата около ИИ се разпространява чрез смартфони и социални мрежи — дигитални продукти, които все още не съществуваха, когато интернет балонът се спука през 2000 г.Взети заедно, тези явления би трябвало да събудят тревога относно това докъде може да стигне тази мания. Ако изкуственият интелект наистина е най-трансформиращата и най-бързо разпространяваща се нова технология в историята, балонът, който той създава, може да се окаже най-драматичният досега. [...]
Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор Източник: Foreign Affairs Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков Без сделка няма мирНикоя война не може да приключи без предложение, което противникът е в състояние да приеме — колкото и мощни да са нечии въоръжени сили и колкото и едностранчиви да изглеждат военните действия. Воюващите почти винаги могат да продължат да се бият, както направиха талибаните през 2002 г. и иракските баасисти през 2003 г., дори след като загубиха столиците и конвенционалните си армии, и както можеха да направят германците и японците през 1945 г. Тази продължаваща съпротива понякога може драстично да обърне съдбата, както се случи с талибаните до 2021 г. Изборът да продължиш битката може да струва скъпо, но не е задължително безсмислен. Тук не става дума за обикновена семантика. Заблудите относно военната победа имат дълбоки последствия. Политиците, които разглеждат преговорите като компромисна алтернатива на победата, могат да отхвърлят дипломатически сигнали, които биха могли да съкратят войните или дори да променят крайния им изход. След падането на Кабул представители на бившия режим потърсиха контакт със Съединените щати в търсене на сделка, която да им даде правен статут и роля в новия Афганистан. Администрацията на Джордж У. Буш, убедена, че е спечелила категорична военна победа и няма нужда да преговаря с победен враг, отхвърли тези сигнали и изгради правителство, което изключваше талибаните и техните привърженици. Резултатът беше две десетилетия война, десетки хиляди жертви, трилиони долари разходи и евентуално връщане на талибаните на власт — изход, много по-малко съвместим с интересите на САЩ, отколкото би било компромисно споразумение през 2002 г. Този проблем не се ограничава само до Афганистан. По време на Втората световна война антихитлеристката съпротива в Германия се опитва да свали нацисткото правителство и да договори предсрочен край на войната. Движението почти успя да извърши атентат срещу Хитлер през 1944 г. Но съюзническото настояване за безусловна капитулация върза ръцете на тази опозиция. За нейните членове беше трудно да убедят други германски елити да рискуват живота си в заговор за преврат, когато успехът просто щеше да доведе до унищожаването на Германия от безмилостните съюзници. Дори условията от 1945 г. да бяха предложени по-рано, заговорниците можеше отново да се провалят или превратът да успее, без да доведе до по-ранен мир. Но преследването на пълна военна победа от страна на съюзниците не увеличи шансовете за успех. Войната на администрацията на Тръмп с Иран предлага друг пример. Белият дом очерта различни цели, но структурира кампанията си от самото начало така, че да наложи това, което президентът Доналд Тръмп описа като безусловна капитулация на Иран, а не да си осигури лостове за влияние на масата за преговори. Нарушаването на предишни споразумения, нанасянето на изненадващи удари по време на текущи разговори и ликвидирането на официални лица, които Вашингтон определяше като по-склонни към преговори — всичко това бе извършено от САЩ в началните седмици на войната и не представлява тактика за постигане на споразумение. Очакването за военна победа остави администрацията без ясна визия как да спре сраженията, дори когато цената расте: милиарди долари разходи, изчерпани оръжейни запаси и широк икономически смут. Войната в Украйна показва същата грешка. Путин започна война, която нямаше как да приключи бързо или евтино. Когато първоначалният план на Русия се провали към април 2022 г., той не се върна към пътя на преговорите, който за кратко се беше отворил през март. Вместо това той ескалира конфликта. През септември същата година Русия анексира четири украински региона, които дори не контролираше изцяло — стъпка, която оттогава насам стесни собственото поле за маневри и компромиси на Москва. Вместо да преговаря сериозно, Кремъл разширяваше конфликта отново и отново: бомбардирайки гражданската инфраструктура на Украйна, мобилизирайки допълнителни войски и нанасяйки удари по европейската индустрия чрез едва прикрита кампания за саботажи. Всички войни в крайна сметка завършват на масата за преговори, но никоя воюваща страна не може да получи мирно споразумение просто по поръчка. И двете страни трябва да са готови за компромис, а Русия не е. Нито пък съществуваше реалистична стратегия на САЩ и Европа, която да прекрати войната на Русия без съгласието на Путин. Дори със значителна помощ от САЩ и Европа, Украйна не би могла да постигне военна победа повече, отколкото Русия, а максималистките условия на Москва на практика означаваха край на украинския суверенитет. От самото начало политиците в САЩ и Европа трябваше да разберат, че са изправени пред дълга война без лесен изход — ситуация, изискваща устойчива промишлена мобилизация, а не поредица от краткосрочни пакети за помощ. Тези траншове не изпратиха надежден сигнал за ангажираността на съюзниците нито към отбранителните корпорации, нито към Кремъл. Целта на бойните действия е да отворят пространство за преговори; решенията на Путин не са отворили такова, и само още много тежки боеве ще доведат до създаването му.Скъпо струващ навикНеразбирането на това как приключват войните води до зле замислени военни операции. Тъй като всички конфликти свършват със сделка, единствената рационална цел на битката е да промени условията на тази сделка в своя полза. Но политиците в САЩ рядко координират стратегията за преговори с планирането на бойните кампании. Американските планове за Афганистан от 2009 до 2013 г., включително тези, които Вашингтон следваше след започването на преговорите с талибаните през 2011 г., изключваха дипломатите от Държавния департамент, отговарящи за политическото споразумение, и така и не обясниха как продължаващите военни операции ще създадат лостове за натиск. Вместо това войските на САЩ бяха приковани към фиксирани бази, за да осигуряват охрана на населението. Това отслаби позициите на Вашингтон, като ограничи способността му да прегрупира силите си и достоверно да заплашва или възнаграждава отделни талибански фракции според готовността им за компромис. Фиксацията върху военната победа изкривява и отбранителното планиране в мирно време. Днешните въоръжени сили на САЩ са структурирани около презумпцията за кратки, решителни войни. Запасите от боеприпаси са ограничени. Подготовката за възстановяване на висококвалифициран професионален състав е минимална. Поддръжката на резервното оръжие и оборудване е на ниско ниво. Тази политика заменя дългосрочната устойчивост с краткосрочна поразяваща мощ и предполага, че САЩ могат бързо да приключат конфликт чрез разгром на противниковата армия. Но ако краят на една война е въпрос на принудително договаряне, в което противникът почти винаги запазва възможност да се бие, тогава Вашингтон не може да си осигури кратка война по собствена воля. Разумът изисква преосмисляне на изборите, стъпващи на противоположната презумпция. Американските стратези не са единствените, изправени пред този казус. Презумпцията за кратка война, почиваща на илюзията за победа, е опасна за всички. Китайската комунистическа партия например не бива да приема, че една светкавична кампания ще реши въпроса с Тайван. Продължителността на подобен сблъсък ще зависи от избора на властите в Тайпе и Вашингтон — решения, върху които Пекин може да влияе, но не може да контролира изцяло. Започването на война, която има смисъл само ако противникът се предаде бързо, е хазарт — хазарт, който лесно може да доведе до продължителен, изтощителен конфликт, чиято крайна цена далеч надхвърля залога. Никоя война не може да приключи без предложение, което противникът е в състояние да приеме. Съединените щати също така не могат да разчитат, че ограничен запас от високотехнологични оръжия ще разгроми бързо китайската армия. Ако Китай реши да продължи битката, войната няма да бъде кратка, независимо от огневата мощ, с която разполагат САЩ. Ако Тайван приеме неизгодни условия, вместо да се съпротивлява, споразумението ще бъде неблагоприятно, независимо колко помощ предоставя Вашингтон. Военната мощ на САЩ може да моделира пространството за преговори, но не може да спечели война без финално споразумение, в което всички страни приемат клаузи, защитаващи американските интереси. Ето защо планирането на такъв сблъсък изисква много повече от просто изчисляване на броя на корабите, ракетите и самолетите. Резултатът от евентуална война за Тайван ще зависи от волята на острова да понесе бомбардировки и блокада, от изчисленията на Си Дзинпин относно политическата цена на продължителния конфликт спрямо рисковете от отстъпление, както и от мотивацията на китайските сили, изправени пред мащабен военен сблъсък за първи път от половин век. Тези фактори се измерват много по-трудно от простото сравнение на военната техника, но именно те имат решаваща роля за това как ще завърши войната. Военната сила никога не може напълно да отнеме субектността и свободата на избор на противника. Политиците, които пренебрегват този факт, ще продължат да започват войни, които не са в състояние да завършат успешно, а техните планове и сили ще останат зле адаптирани към битките, които в крайна сметка се налага да водят. Вкопчването в мита за чистата военна победа е изключително скъпоструващ навик. [...]
Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор Източник: Foreign Affairs Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков Условия за капитулацияМоже би най-често цитираният пример за военна победа — налагането на триумф чрез груба сила върху повален враг — е победата на съюзниците над нацистка Германия и имперска Япония през Втората световна война. В конфликти от Афганистан до Украйна и Газа политици и анализатори посочват привидното пълно военно унищожение на Германия и Япония като пряк контраст на войните, завършили с договорен изход. И все пак Втората световна война не приключи просто защото победените нямаха друг избор освен капитулация. Сраженията не разоръжиха напълно Германия или Япония. И двете запазиха капацитета си да нанесат огромни загуби на съюзниците и нито една от тях не капитулира безусловно. Победителите предложиха ясни условия на всяка от тях. Тези отстъпки бяха скромни и съюзниците недвусмислено спечелиха. Но дори Втората световна война завърши със сделки между участници, които имаха опции за действие. Имперска Япония мобилизира близо осем милиона войници по време на войната. По-малко от два милиона загинаха в бой. Когато Япония капитулира през август 1945 г., на разположение оставаха над шест милиона въоръжени, оборудвани, униформени войници с действащо командване. Тези сили не можеха да си върнат японските завоевания, които съюзниците системно бяха отвоювали от средата на 1942 г. нататък. До лятото на 1945 г. САЩ бяха принудили японския флот да се прибере в пристанищата и прекъснаха контрола на Токио върху въздушното пространство и морските пътища, оставяйки съюзниците в готовност да нахлуят в Япония и да свалят император Хирохито. Въпреки това Япония продължи да се съпротивлява — не защото очакваше да разгроми съюзническите армии, да отвоюва загубените територии или да изхвърли десантните сили в морето, а защото се опитваше да постигне по-поносими условия за мир, заплашвайки да убие повече военни, отколкото съюзниците бяха готови да пожертват. Япония все още притежаваше значителен лост за натиск. При Окинава, паднала през юни 1945 г., японските сили нанесоха 50 000 жертви (убити и ранени) на американските войски. През август Военното министерство на САЩ изчисли, че инвазията на японските острови ще струва стотици хиляди жертви. Японските лидери разбираха това и се надяваха тази перспектива да убеди американците да смекчат условията си. И точно това се случи. Съюзниците бяха поискали „безусловна капитулация“ на конференцията в Казабланка през януари 1943 г., но никога не бяха дефинирали какво означава това. Властите в Токио предполагаха, че това включва премахване на имперската институция и хвърляне на императора в затвора. Повече от две години Япония продължи да се бие, вместо да приеме такъв край. На 26 юли 1945 г., преди планираната за ноември инвазия, съюзниците излязоха с Потсдамската декларация. Въпреки че документът отново призоваваше за „безусловна“ капитулация, той съдържаше множество изрични условия: Япония ще запази суверенитета си над четирите основни острова; нейният военен персонал ще се завърне у дома без интерниране; страната ще запази промишлеността си, а населението ѝ няма да бъде подлагано на принудителен труд; Токио ще получи достъп до суровини и международна търговия. В действителност декларацията не изискваше сляпа капитулация, а формулираше условия за капитулация. Най-важното бе, че декларацията запази мълчание относно статута на императора, отразявайки острите дебати в американското правителство. Някои, като държавния секретар Джеймс Бърнс, настояваха за изрично искане Хирохито да бъде съден за военни престъпления. Други, като военния министър Хенри Стимсън, твърдяха, че това ще удължи войната, и настояваха Хирохито да остане на трона. Финалният документ направи компромис, като не каза нищо по въпроса. Стимсън се надяваше, че Япония ще разтълкува този пропуск като мълчаливо предложение за запазване на монархията — и се оказа прав. Токио разчете това мълчание като знак, че императорът може да остане на власт. Хирохито служи като монарх чак до смъртта си през 1989 г. Тази отстъпка беше скромна, но съвсем не маловажна. Смяната на режима оставаше централна цел на съюзниците, но тя никога не е била единствената. Целият военен кабинет на САЩ държеше на съдебно преследване срещу монарха. Някои членове бяха готови да пожертват тази цел, за да прекратят конфликта; други не бяха. Пощадяването на Хирохито означаваше отказ от задача, която беше по-малко важна от цялостната смяна на режима, но все пак беше от съществено значение. Упорството за тази отстъпка струваше скъпо на Япония. Приемането на условията преди Потсдам няколко месеца по-рано щеше да спаси стотици хиляди човешки животи и да предотврати атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки. И все пак Токио успя да принуди съюзниците да променят предложението си, и в резултат капитулацията не беше безусловна. Поражението на Япония беше едностранно договорена сделка, а не военна победа, наложена върху противник без право на глас. Германия представлява сходен случай. Когато капитулира през май 1945 г., Вермахтът все още разполагаше с над три милиона въоръжени войници, оказващи активна съпротива. Германските сили губеха позиции още от битката при Сталинград през 1943 г., а в началото на 1945 г. съюзниците вече напредваха дълбоко в Райха. И все пак германската армия продължаваше да се бие, нанасяйки тежки загуби до самия край. В битката за Берлин през април и май над 360 000 съветски войници бяха убити, ранени или изчезнали. Милионите оцелели войници на Вермахта можеха да се разпръснат, да преминат към партизанска война и да се бият след падането на Берлин — както направиха афганистанските талибани и иракските баасисти десетилетия по-късно. Обкръжението на Хитлер обмисляше именно това и беше разработило писмени планове за партизанска съпротива. И все пак неговите приемници избраха да прекратят войната и подписаха акта за капитулация на 7 май. Както и при Япония, това беше избор — и германците можеха да изберат друго. Вместо това техните лидери решиха, че предлаганите условия са за предпочитане пред цената на една продължителна съпротива, която Германия беше напълно способна да води. Нито една съвременна война не е унищожила способността на противника да оказва съпротива. Макар и изключително едностранчиви, условията, приети от Германия, не представляваха безусловна капитулация. Съюзниците предложиха ясни условия, които смекчиха в началото на 1945 г., за да убедят германците да сложат оръжие. Предната есен американски политици бяха предложили т.нар. „План Моргентау“ за следвоенна Германия. Разработен първоначално от министъра на финансите Хенри Моргентау, той се опитваше да направи страната неспособна на бъдеща агресия чрез деиндустриализация, разоръжаване и разделяне на обеднели държавици. Планът предвиждаше страната да бъде лишена от заводите си, промишленият басейн на Рур да бъде интернационализиран, работната ръка на региона да бъде разселена, мините да бъдат взривени, германските граждани да бъдат изпратени на принудителен труд в чужбина, а активите да бъдат експроприирани. Когато планът изтече през септември 1944 г., нацисткият министър на пропагандата Йозеф Гьобелс го използва, за да сплоти германската общественост. Ако това е, което съюзниците готвят, твърдеше той, тогава германците трябва да се съпротивляват до последния патрон. Той нареди на германските сили в град Аахен, намиращ се под американска атака, да превърнат „всяка къща… в крепост“. Обвинявайки плана „Моргентау“ за фанатичната съпротива в града, съюзническите лидери публично го отхвърлиха и смекчиха позицията си. В Ялта през февруари 1945 г. президентът на САЩ Франклин Рузвелт обяви: „Нашата цел не е да унищожим народа на Германия.“ Окончателните условия за капитулация изключиха пълната деиндустриализация, принудителния труд и трайното икономическо съсипване. В последните седмици на войната съюзниците добавиха изрични условия: Германия ще избегне анексиране, ще остане независима (макар и не суверенна или унитарна) и ще разчита на въоръжени германски граждани за поддържане на полицейския ред. Тези условия бяха скромни. Съюзниците безспорно победиха. Германия се прости с всичките си военни цели, понесе окупация и остана разделена в продължение на 45 години. И все пак условията, при които войната приключи, не бяха без значение. Съюзниците искаха премахването на нацисткия режим, но това не беше единственото им искане. Статутът на постнацистка Германия беше от огромно значение както за германците, така и за американците. Рузвелт предпочиташе наказателен мир, който да унизи и трайно да отслаби Германия; той прие по-великодушен изход, защото неговият първоначален модел очевидно беше неприемлив за германците. Това решение беше резултат от сериозни обсъждания и осъзнати усилия за смекчаване на условия, определени от съюзническите лидери като твърде сурови. Германия прие условия, които предлагаха поне някакви следвоенни гаранции, след като подписалите разбраха, че съюзниците вече нямат намерение да осакатят Германия завинаги. Резултатът беше едностранчива и негласна сделка под натиск, но сделка въпреки всичко. [...]
Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор Източник: Foreign Affairs Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков Военната победа е примамлива идея. Една кратка, интензивна кампания, която съкрушава противника, обещава дивиденти на поносима цена. Администрацията на Тръмп очакваше такъв изход в Иран през февруари 2026 г. Правителството на Нетаняху го търсеше в Газа през октомври 2023 г., а по-късно в Ливан и Иран. Руският президент Владимир Путин предполагаше, че инвазията му в Украйна през 2022 г. ще донесе именно такъв резултат. Мнозина критици на политиката на САЩ в Афганистан и Ирак осъждат провала да бъде постигната военна победа, противопоставяйки тези войни на решителните резултати от бойното поле, които според тях са били постигнати във Войната в Персийския залив през 1990–1991 г. и през Втората световна война. Доскоро дебатът за помощта на САЩ за Украйна също изобилстваше от призиви страната да бъде подпомогната да постигне военна победа, докато преговорите бяха отхвърляни като умиротворяване на агресора. Въпреки това онези, които използват този термин, рядко го дефинират. „Победа“ означава постигане на политическите цели, заради които е започната войната. Но „военна победа“ предполага нещо повече. Прилагателното показва, че тези цели се постигат чрез бойни действия, а не на масата за преговори. Преговорите изискват компромис и създават възможност за печелене на време, което може да изчерпи политическата воля. Победата на бойното поле, напротив, обещава повален противник, който няма реален избор, освен да приеме условията на победителя според неговия график. Именно това обещание прави идеята толкова привлекателна и повсеместна. Но концепцията за военна победа е опасен мит. Всички съвременни войни завършват с договорени споразумения; преговорите не са резервен вариант от втора класа. За да приключи една война, и двете страни трябва да изберат да спрат битката, а тези решения винаги изискват сериозни пазарлъци. Разрушенията, разбира се, имат значение. Именно те отличават войната от мирната политика. Но тяхната роля е да формират условията за сделката, а не да унищожат напълно врага — нещо, което почти никога не се случва. Митът за военната победа многократно е подтиквал правителствата да започват или да удължават войни въз основа на погрешни предположения за това как ще завършат те. Администрацията на Тръмп вярваше, че военната сила може да принуди Иран към безусловна капитулация; вместо това Съединените щати се оказаха в патова ситуация. Убеждението на правителството на Нетаняху, че може да победи „Хамас“ по военен път, удължи войната в Газа в преследване на непостижима цел. Очакването на Путин за победа на бойното поле в Украйна вкара и двете страни във война без видим изход. Ако китайският лидер Си Дзинпин допусне същата грешка, нападение срещу Тайван може да въвлече Пекин в конфликт, който е много по-лесен за започване, отколкото за спиране, със залози далеч отвъд Тайванския проток. А ако Съединените щати допуснат, че биха могли да постигнат военна победа във война с Китай, те също могат да се окажат изтощени в битка, която не могат лесно да прекратят. Обърканото мислене за начина, по който приключват войните, поражда и предвоенни грешки в разузнаването, модернизацията и структурата на силите. Неразбирането на връзката между преговорите и бойните действия води до системен провал при интегрирането на стратегията за преговори с планирането на самите военни кампании. Докато вземащите решения лица не проумеят, че войните свършват едва когато и двете страни са готови да сложат оръжие, те ще продължават да бъдат разочаровани от неспособността на военната сила сама по себе си да постигне техните политически цели. Картаген беше изключениетоНито една съвременна война не е унищожила способността на противника да оказва съпротива. Воюващите винаги могат да продължат да се бият, ако изберат това, дори след като враговете им пометат армията им от полето или превземат столицата им. Подобна упоритост може да обърне хода на събитията и да реши изхода от войната. Спечелването на война изисква да се предложи на оцелелите (и потенциалните бъдещи) бойци сделка, която те предпочитат пред продължаването на съпротивата. Тези споразумения могат да бъдат крайно едностранчиви. Но условията и договарянето винаги имат значение: нито една война не приключва, освен ако и двете страни не изберат да приемат споразумение и да спрат. Единствената алтернатива е физическото унищожение на враговете. Рим постига това в края на Третата пуническа война, като поробва оцелелите граждани на Картаген и, според легендата, засипва руините на града със сол, за да не поникне никога нищо там. Но нито една война в модерната епоха не отговаря на този критерий, а твърде малко са се доближавали до него. От края на Наполеоновите войни през 1815 г. победените страни в междудържавни конфликти са губили средно (медианно) около осем процента от силите си. В две трети от тези случаи тази цифра е била под десет процента. Единствената страна, загубила повече от 90 процента от въоръжените си сили, е Парагвай във Войната на Тройния съюз (1864–1870 г.). Повечето воюващи страни приемат поражението — тоест уреждане на отношенията при неблагоприятни условия — дълго преди капацитетът им за съпротива да се изчерпи. Споразуменията за прекратяване на войната могат да бъдат явни или мълчаливи (подразбиращи се). Явните преговори включват пряка комуникация, предложения и насрещни оферти; примери за това са примирието в Корейската война и Дейтънските споразумения от 1995 г., сложили край на войната в Босна. Мълчаливото договаряне използва действия, заплахи или декларации, за да сигнализира за приемане или отхвърляне на условия без официални преговори. Войната в Персийския залив през 1990–1991 г. например приключи, когато водената от САЩ коалиция обяви едностранно прекратяване на огъня, а иракчаните също спряха да се бият без дипломатически совалки. Бойните действия бяха показали на иракския президент Саддам Хюсеин, че продължаването на съпротивата ще доведе до по-нататъшно настъпление на коалицията, потенциално до Багдад; примирието сигнализира, че силите на САЩ и техните съюзници ще удържат позициите си, ако иракчаните направят същото. Саддам разбра това и отговори с реципрочност. Тогава генерал Норман Шварцкопф, командващ коалицията, инструктира Багдад да изпрати военна делегация на летище Сафуан, за да договорят оттеглянето. Резултатът беше изключително благоприятен за САЩ и техните съюзници. Те освободиха Кувейт, което беше основната им цел. Саддам запази режима си, но загуби завладените територии и беше подложен на следвоенни ограничения, което го постави в по-лошо положение от това преди инвазията. Всички съвременни войни завършват с договорени споразумения. Това беше категорична победа, но тя не беше постигната чрез пълно унищожаване на капацитета на Ирак за съпротива. Към момента на прекратяването на огъня иракската армия запазваше по-голямата част от предвоенната си численост. Бяха убити до 50 000 иракски войници и 75 000 ранени от армия, надхвърляща един милион души — под 15 процента. Над 800 000 военнослужещи оцеляха и можеха да продължат битката. Дни по-късно иракските сили смазаха шиитските бунтове на юг. Решението на Саддам да спре през 1991 г. не беше просто пасивно приемане на реалността. Опитът на Ирак в следващата му война със Съединените щати показва защо. През 2003 г. иракската армия се разпадна само след седем седмици сражения, като войниците изоставиха постовете, оръжията и командирите си и свалиха униформите. До средата на май Саддам можеше да противопостави далеч по-малко военна мощ, отколкото в Сафуан през 1991 г. Ако една държава въобще можеше да прекрати война чрез разоръжаване на противника, то САЩ трябваше да са постигнали това в Ирак до май 2003 г. Но това не се случи. Иракската армия вече не можеше да задържа територии или да спира настъплението на коалицията, но много от нейните бойци продължиха съпротивата, дори след като Багдад падна и единствената им възможност беше да преминат към партизанска тактика. Сунитските баасисти разбраха подразбиращите се условия, които им се предлагаха: живот под инсталирано от САЩ шиитско правителство. Те предпочетоха да се бият. Американската армия понесе по-малко от 3000 жертви през 2003 г., но над 33 000 през следващите осем години. Бунтовниците не успяха да върнат режима на Саддам, но войната не приключи през 2003 г., когато Багдад падна, а редовната армия се изпари. Афганистан предлага сходен пример. Към средата на 2002 г. инвазията на САЩ беше разоръжила талибаните, окупирала Кабул и прогонила лидерите на групировката зад граница. Подобно на иракските баасисти година по-късно, талибаните бяха изправени пред доминиращ противник, контролиращ родината им, без непосредствена перспектива за връщане на столицата. Ако „военната победа“ можеше сама да прекрати една война, то Афганистан също трябваше да бъде решителен успех за САЩ. Но не беше. Оцелелите талибани отхвърлиха предлаганите условия — афганистанско правителство, което ги изключва напълно — въпреки че положението им беше далеч по-мрачно от това на Саддам през 1991 г. Те продължиха битката като нередовни формирования и до 2021 г. превзеха отново Кабул, изгониха силите на САЩ и възстановиха своето управление. Илюзорността на военната победа не обезсмисля ефективността на бойното поле. Но целта на сраженията е да оформят лостовете за влияние на двете страни при преговорите чрез промяна на очакванията им за бъдещите разходи и жертви, а не да унищожат физически врага. Успехът в бойните действия създава условия за продуктивни преговори, но не може да ги замени. [...]
Лидерката на десните популисти заслужава критичен поглед, но предлага яснота по темите за Русия – Украйна и Иран. Източник: The American ConservativeАвтор: Елдар Мамедов Фаворитът в президентската надпревара във Франция за 2027 г. — Марин Льо Пен от дясното движение „Национален сбор“ — очерта външнополитически възгледи, които американските поддръжници на реализма и въздържаността могат да одобрят, независимо от отношението им към останалата част от нейната програма. Макар че през последните десетилетия „Национален сбор“ беше успешно маргинализиран и държан далеч от властта, не бива да се приема за даденост, че френският политически елит отново ще намери начин да спре Льо Пен — което означава, че нейните възгледи напълно реално биха могли да се превърнат в държавна политика. Последните социологически проучвания показват затвърждаване на преднината ѝ: според данни на „Toluna-Harris Interactive“ на евентуален балотаж тя би спечелила 57% срещу центристкия кандидат (и бивш премиер при президента Еманюел Макрон) Едуар Филип и смазващите 69% срещу Жан-Люк Меланшон, представител на крайната левица. Разбира се, пролетта на 2027 г., когато трябва да се проведат изборите, е все още далеч. Политическите нагласи могат да се променят — както цели да покаже неотдавнашното разследване на лявото издание „Mediapart“ относно стари публикации в социалните мрежи на тийнейджъра Жордан Бардела, настоящ председател на „Национален сбор“ — но поддръжниците на партията разглеждат подобни атаки като доказателство за обречените и цинични опити на елита да препъне Льо Пен. Каквото и да е мнението за нея, външнополитическите ѝ възгледи са последователни. По отношение на Иран Льо Пен — някога определяна като „съюзник на Тръмп“ — даде много по-ясна оценка от Макрон с неговите уклончиви позиции. „Все пак би трябвало да знаем какво искаше да направи Тръмп там“, каза Льо Пен. „Защото към момента все още не знаем какви бяха намеренията му. Той очевидно не е постигнал военните си цели и подпалва цялата планета.“ Докато Макрон е склонен да съпътства критиките си към войната на Тръмп с обвинения, че Иран се опитва да дестабилизира Близкия изток, Льо Пен просто осъжда войната с мотива, че тя носи вреда на френския народ. Тя също така предупреди за глобална инфлация, „която ще има последици за всички народи“, и изтъкна, че е „по-добре САЩ да бъдат убедени да не водят война срещу страна и древна цивилизация, сложна държава и вероятно много по-могъща, отколкото Доналд Тръмп си е представял“. Събитията потвърдиха преценката на Льо Пен. Цивилизация от 90 милиона души с хилядолетна история не може просто да бъде унищожена с бомбардировки, както Тръмп (и Републиканската партия) с тревога научават на прага на труден сезон на междинни избори. Льо Пен отлично разбира, че хората във Франция, както и навсякъде другаде, плащат цената за тази авантюра. По темата за Украйна Льо Пен е също толкова директна, като тук разминаването ѝ с Макрон е още по-драматично. Тя предупреди, че конфликтът има само две възможни посоки: „Или НАТО ще бъде въвлечен в тази война и това ще бъде Трета световна война, или ще станем свидетели на стогодишна война.“ Тя призова за голяма мирна конференция, даде да се разбере, че е готова да разговаря както с руския президент Владимир Путин, така и с украинския президент Володимир Зеленски, и настоя Германия, Полша и Турция да бъдат включени в преговорния процес. Тя отиде и по-далеч, обещавайки да спре френската военна помощ за Украйна с мотива, че Франция не може да си позволи да поддържа обема на подкрепата, разрешаван от Макрон. Тук тя ще трябва да внесе повече яснота. Пълното спиране на помощта не е сериозна политика, ако целта е войната да приключи възможно най-скоро — всяко споразумение би изисквало съгласието както на Киев, така и на Москва. Но формулата „подкрепа за Украйна толкова дълго, колкото е необходимо“ също не може да работи без ясно определена крайна цел, а финансовото състояние на Франция диктува, че това не може да остане политика по подразбиране. Преговорите с всички страни, включително Русия, не бива да се разглеждат като отстъпление или предателство. Всеки сериозен опит за разрешаване на конфликта би изисквал Украйна да направи болезнени компромиси по отношение на стремежите си за НАТО и териториалната си цялост, докато Русия също ще трябва да направи отстъпки относно надеждни гаранции за сигурност за Украйна или поне да даде зелена светлина на Киев да изгради и поддържа надеждно конвенционално военно възпиране. Льо Пен идентифицира проблема и показа готовност за неизбежните елементи от решението, но все още е необходимо да изясни цялостната стратегия. Сравнете това с предложенията на политическия мейнстрийм. Макрон акцентира върху „руската заплаха“ и предполагаемите хибридни атаки на Москва срещу Европа. В същото време, според информирания журналист от „Le Figaro“ Жорж Малбрюно, представителите на френското разузнаване, признавайки заплахата, смятат, че Макрон я преувеличава. Целта на Макрон, пише Малбрюно, е „да насочи избора на французите преди президентските избори, вземайки на прицел Льо Пен и Меланшон — двете крайности, които проявяват снизходителност към Русия“. В подобен дух съперникът на Льо Пен от дясноцентристкото пространство Едуар Филип я нападна с думите: „Обезсилването на Украйна, както желае Марин Льо Пен, заплашва сигурността на Европа и Франция. Ще направя всичко възможно, за да го предотвратя.“ Налице е и Габриел Атал, протеже на Макрон и негов потенциален приемник. Той произнесе гръмка реч в Реймс, призовавайки за „Съединени европейски щати“. Сигурността на Европа, каза той, е атакувана от Русия, икономиката ѝ — от Китай, а ценностите ѝ — от Съединените щати. Решението според него е федералистка утопия, която той обещава да изгради за „няколко години“. Може и да има убедителни аргументи европейските страни да задълбочат икономическата и технологичната си интеграция. Но гръмките фрази за федерализъм звучат напълно откъснати от реалността в момент, когато въпросите, вълнуващи най-много френските избиратели, са покупателната способност, имиграцията и националната сигурност на Франция. Такова е състоянието на външнополитическия дебат във Франция. Основните кандидати плашат избирателите с разкази за опасности, предлагат непостижими федералистки илюзии и говорят неясно за войната на САЩ с Иран. Единственият значим кандидат, който говори за това как да се сложи край на войните, а не как да се удължават, и как да се води диалог с незападните велики сили, вместо просто да се посочват „добри“ и „зли“, е определяна от статуквото като екстремистка. Това не означава, че Льо Пен заслужава безкритична подкрепа. Историческите ѝ връзки с Русия изискват внимание, а обещанието ѝ да прекрати помощта за Украйна трябва да бъде придружено от по-конкретно предложение и цялостна стратегия за прекратяване на конфликта. Тя е права за Иран, но нейната партия изгради и близки отношения с Израел, явно основани на обща непоносимост към ислямизма и стремеж да се отклонят обвиненията в антисемитизъм. По отношение на Близкия изток предстои да се види дали националният интерес или идеологическият антиислямизъм ще ръководят политиката ѝ, ако бъде избрана за президент. Освен това, предвид трайната неохота на френския елит да приеме партията ѝ, съвсем не е сигурно дали един президент в лицето на Льо Пен би успял да привлече дипломатически експерти от дясноцентристкото пространство, които да превърнат идеите ѝ в работещи държавни решения. Тези дискусии обаче са наложителни. Вече не е убедително Льо Пен просто да бъде отхвърляна, докато насаждането на страх и илюзиите заменят истинския политически разговор. Може би френският политически елит трябва да си зададе един неудобен въпрос: защо гласовете, призоваващи за дипломация и здрав разум, идват именно от лагерите, които той определя като „крайни“ (както отдясно, така и отляво)? Вместо това мейнстриймът трябва сам да възприеме езика на дипломацията и мира. Ако не го направи, не бива да се изненадва, когато избирателите предпочетат онези, които вече говорят на този език. [...]
Бившата говорителка на Зеленски: Опитът на Киев да засили натиска върху Москва доведе до непоносима ситуация у дома. Източник: The American ConservativeАвтор: Юлия Мендел Време е да поговорим за победата във войната между Русия и Украйна. Политиците и медиите редовно използват тази дума, но тя вече е загубила всякакъв смисъл. В Украйна се разразява политическа битка за това кой разказ за победата ще бъде приет от хората. За някои 10-годишна танцьорка с протеза на крака е жива реклама за „несъкрушимостта“ на Украйна. Но все повече украинци вече не желаят да участват в тази история. Непрестанните проповеди за „устойчивост“, докато ситуацията на място само се влошава, изчерпаха търпението им. Мнозина вече казват, че Киев трябва да стане по-отворен за компромисен мир, за да се предотвратят наранявания и ужасяващи травми, които биха преследвали децата на Украйна до края на живота им. Извън света на политическите лозунги „несъкрушимостта“ ражда прекършени тела и осакатено поколение. „Единственият начин да се спрат тези страдания на всички украинци е възможно най-бързият мир“, сподели ми София Стужук, майка на пет деца и украинска блогърка с няколко милиона последователи. „И всички разумни украинци разбират това.“ Общественото недоволство срещу спорната принудителна мобилизация достигна точка на кипене. Противно на това, което може да чуете от уж проукраински западни гласове, обикновените украинци с ограничени възможности често виждат в укриването и съпротивата признаци на достойнство и чест. Мобилизационните центрове са се превърнали в синоним на мъчения, неизяснени смъртни случаи на новобранци и ширеща се корупция. И въпреки това бивш съветник на президента на САЩ, Кийт Келог, призовава за мобилизация на жените. Дъщеря му, Меган Мобс, предизвика вълна от възмущение с публикацията си за украинец, удавил се в река при бягство от служителите по мобилизацията: „Умря като страхливец. Можеше да умре като герой.“ Руските удари ескалираха и се разшириха до степен, в която Киев, далеч от фронта, вече се усеща като прифронтови град. Това тревожно развитие идва след широко рекламираната от президента Володимир Зеленски 40-дневна операция за „натиск“, която на практика продължава и предвидимо доведе до насрещна ескалация от страна на Москва. Руските сили разрушават железопътни линии и други логистични връзки, блокират селскостопанския износ, доразрушават остатъците от металургичната индустрия и енергийната система и нанасят удари по бензиностанции и складове за стоки от първа необходимост. С наближаването на студената зима надвисва хуманитарна катастрофа. Междувременно корупционни скандали поглъщат правителството на Зеленски, а фискалното състояние бързо се влошава. Хората правят противоположни изводи от тези събития. Някои искат да удвоят залога върху тактиката, довела до тези резултати, докато други виждат спешния дипломатически край на войната като единствен изход. Зеленски е част от първата група. Той обещава „отмъщение“ след всяка атака, дори когато всяка нова размяна на удари отнема повече от народа и икономиката на Украйна, отколкото от тези на Русия. Но в интернет пространството все повече украински гласове призовават за реалистичен мир и поставят под въпрос разбирането на Зеленски за това какво изобщо означава „победа“. През 2022 г. победата означаваше връщане на цялата земя. Официалните лица дори говореха за връщане на окупирания от Русия Кримски полуостров. Тогава обикновените украинци спореха кое предпочитат да възстановят първо: слънчевия субтропичен курорт на Черно море или индустриалното ядро в източния регион на Донбас. Към днешна дата обаче настроенията са напълно променени. Дори проучване на Киевския международен институт по социология — частна организация, възприемана като близка до украинското ръководство — установи, че 61 процента от украинците биха подкрепили цялостно мирно споразумение, включващо териториални компромиси. За някои това все още изглежда като капитулация или пораженство. Но с нарастващата разрушителност на руските удари и увеличаването на украинските загуби аргументите в полза на такъв мир трудно могат да бъдат пренебрегнати. Западните страни, които година след година изливат помощ за война на изтощение, се превърнаха в добър бизнес за производителите на оръжие и политиците, контролиращи публичните бюджети. Но пет години след началото на войната тази помощ не даде на украинците реална защита, нито постави икономиката на нещо, наподобяващо здрава основа. Ако това продължи, може ли Украйна — страна, в която всеки трети бюджетен долар идва от чуждестранна помощ — въобще да продължи да предоставя базови обществени услуги, да не говорим за победа над Русия на бойното поле? Въпреки всички разговори за „военната икономика“ на Русия, Москва все още отделя само около 7 процента от БВП за отбрана спрямо 44 процента за Киев, а съотношението на дълга ѝ към БВП е практически същото като преди войната. Освен това Русия разполага с между два и четири пъти повече мъже в мобилизационна възраст. Войната на изтощение в исторически план винаги е била в полза на Русия. Докато нейната армия може да губи битки, способността на руснаците да понасят изтощението дава значително предимство на руските правителства, включително на сегашната система на президента Владимир Путин. Русия е способна да жертва животи и ресурси толкова дълго, колкото е необходимо, и остава готова да го прави и сега. Украйна достигна етап, в който единствената победа, в която си струва да се вярва, изисква приемането на лош мир, вместо поддържането или ескалацията на една ужасяваща война. Поне първото би дало на Украйна шанс да оцелее като независима държава. За разлика от това, сегашният курс — с крещяща корупция, фискална криза, ескалиращи руски удари и изтощено, деморализирано население — най-вероятно води до това Украйна да загуби не само войната, но и своята независимост и бъдеще. [...]
Източник: The GuardianАвтор: Кейт Конъли Мерц се опитва да укрепи подкрепата за себе си, след като ХДС загуби два регионални вота и беше изхвърлен от парламента на Мекленбург Поставеният под сериозен натиск лидер на Германия Фридрих Мерц се опита да си осигури подкрепа за отслабващото си канцлерство сред висшите фигури в консервативната си партия след тежкото поражение на изборите в две федерални провинции. Мерц, който заяви, че разпокъсаното му коалиционно правителство ще продължи напред с непопулярната програма от реформи, проведе извънредна среща в Берлин с ръководството на Християндемократическия съюз (ХДС) в понеделник. Той отхвърли спекулациите около позицията си, заявявайки, че е от жизненоважно значение за „демократичното бъдеще“ на страната той и коалиционният му кабинет да останат на власт. Германия е изправена пред политическа несигурност, докато 70-годишният Мерц се държи за властта след три тежки поражения този месец, при които ХДС за първи път беше изхвърлен от регионален парламент, а крайната десница и крайната левица отбелязаха сериозни успехи за негова сметка. Мерц обеща да продължи борбата в неделя — в деня на изборите в Берлин и в крайбрежната северна провинция Мекленбург-Предна Померания. След като крайнодясната „Алтернатива за Германия“ (AfD) излезе като победител в Мекленбург-Предна Померания с 38% (трета изборна победа за нея на провинциално ниво), позицията му изглежда все по-крехка. Антиимиграционните и проруски настроени лидери на AfD прогнозираха в понеделник, че Мерц ще напусне поста до броени месеци, насочвайки погледите си към победа на следващите федерални избори през 2029 г. „Канцлерът със сигурност няма да издържи до края на годината“, заяви Лайф-Ерик Холм, водещият кандидат на AfD в Мекленбург. „Смятам, че залезът на ерата на този канцлер вече започна.“ В понеделник Мерц даде да се разбере, че няма никакво намерение да подава оставка, заявявайки, че неговото правителство е „решено да отговори на историческите отговорности, пред които е изправена страната ни“. Той допълни: „Става дума за нищо повече и нищо по-малко от демократичното бъдеще на нашата държава.“ Мерц определи резултатите като „катастрофа“, по-специално отпадането на ХДС от регионалния парламент на Мекленбург-Предна Померания, където партията не успя да премине 5-процентния праг, след като загуби над половината от избирателите си в полза на крайнодясната AfD и левоцентристките социалдемократи. Резултатът е още по-шокиращ, тъй като Мекленбург някога беше бастион на ХДС. В Берлин ХДС остана на второ място зад крайнолявата партия „Левицата“ (Die Linke), която се очаква да поведе следващото правителство в града държава и може да донесе на Берлин първия кмет от турски произход в лицето на водещата си кандидатка Елиф Ералп. В Мекленбург се очаква ГСДП, под ръководството на настоящия регионален премиер Мануела Швезиг, да сформира трипартийно коалиционно правителство. Нейната кампания беше почти изцяло фокусирана върху представянето ѝ като опора срещу AfD, както и върху дистанцирането от програмата за реформи на федералното правителство. ГСДП е коалиционен партньор на Мерц във федералната власт. Макар че слабото представяне на ХДС беше прогнозирано, резултатите от неделя само усилиха изключителния натиск върху Мерц след съкрушителната загуба на партията от AfD в провинция Саксония-Анхалт преди две седмици, която даде повод за първите сериозни спекулации за неговото бъдеще като лидер. Миналата седмица влиятелните регионални лидери на ХДС, управляващи в осем провинции, изразиха подкрепа за Мерц, но остават съмнения колко дълготрайна ще бъде тя. В същото време се виждат малко кандидати, готови да поемат поста, който все повече се възприема като „отровна чаша“. В понеделник Мерц отхвърли тезата, че резултатите от изборите са личен вот на недоверие към него. „Причините за тези изборни резултати се простират далеч отвъд моята личност“, каза той. „Свидетели сме на дълбока трансформация на политическата партийна система в Германия, както и в много други страни по света.“ Карин Приен, министър на образованието и заместник-председател на ХДС, призна обвиненията, че правителството не взема достатъчно сериозно страховете на гласоподавателите. Тя обаче подчерта, че кабинетът няма друг избор, освен да продължи с опитите да реформира Германия отвътре във време на хронична икономическа слабост и глобална нестабилност. „Без подкрепа и непоколебимост няма да можем да постигнем необходимите реформи, които в никакъв случай не са даденост. Въпреки това не всичко може да остане такова, каквото е“, заяви тя пред радио „Дойчландфунк“. „Канцлерът знае, че ще трябва да се промени поне в начина, по който се обръща към хората… Ние сме силна страна, имаме всички шансове да преодолеем това предизвикателство заедно, но вярвам, че сътрудничеството помежду ни ще бъде от ключово значение, а за партията това означава, че трябва да разшири влиянието си.“ Съмненията относно ефективността и справедливостта на правителствената програма — включваща реформа на пенсионната система, намаляване на тежката бюрокрация и данъчни облекчения за доходите на по-уязвимите слоеве — изиграха сериозна роля и в двете предизборни кампании. В понеделник лидерите на ГСДП увериха, че запазват доверието си в коалицията с ХДС, но отбелязаха, че са необходими промени в дневния ред. Ларс Клингбайл, вицеканцлер и министър на финансите, каза: „Няма как просто да кажем, че ще пренебрегнем казаното от избирателите на три регионални вота.“ Макар страната да се нуждае от реформи, те „трябва да бъдат справедливи и да имат подкрепа сред населението“, посочи той. Министърът на труда Бербел Бас, също от ГСДП, отбеляза, че плановете имат нужда от „сблъсък с реалността“, но подчерта, че „няма нищо по-пагубно от това тази коалиция да се разпадне заради някакви технически детайли“. Като допълнителен удар по позициите на Мерц, в понеделник Кремъл се включи в анализа на изборите, определяйки победата на AfD в Мекленбург като отговор на отказа на Берлин да купува евтин руски газ — ход, който според Москва е разклатил икономиката и е предизвикал скок на цените, допринасяйки за недоволството на избирателите. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков каза: „Естествено е германците, или поне част от тях, да търсят алтернатива на сегашните власти, за да подобрят положението си. Това е напълно естествен процес.“ [...]
Източник: AXIOSАвтори: Бен Бърковиц, Ейвъри Лотц Президентът Тръмп заяви късно в петък, че САЩ са сключили сделка с Дания, която ще даде на Америка „постоянен контрол върху сигурността“ в Гренландия. Защо това е важно: Контролът върху Гренландия е фиксация за Тръмп от години и ябълка на раздора в отношенията на САЩ с Европа. Всяко подобно споразумение би могло потенциално да намали напрежението с ЕС, макар да остава неясно как самите жители на острова ще приемат договора.Какво казват страните: „Имам удоволствието да обявя, че Съединените американски щати сключиха споразумение с Кралство Дания и Гренландия, което дава на САЩ постоянен контрол върху сигурността и всички други нужди в Гренландия, адресирайки напълно ВСИЧКИ многобройни опасения на САЩ“, написа Тръмп в Truth Social.„Това няма да струва НИЩО на Съединените щати!“Другата гледна точка: Канцеларията на датския министър-председател Мете Фредериксен съобщи, че трите страни ще подпишат „страхотното споразумение“ в Ню Йорк следващата седмица по време на Общото събрание на ООН, като допълни, че това е добра сделка както за НАТО, така и за Европа.„Споразумението признава интересите на Гренландия и нашето място в международното сътрудничество. То е в полза на всички ни“, посочи в изявление премиерът на Гренландия Йенс-Фредерик Нилсен.Между редовете: Тръмп посочи в публикацията си, че САЩ ще изградят голямо военно присъствие на острова, въпреки че не уточни къде и колко голямо ще бъде то.Той също така даде да се разбере, че САЩ ще имат право на вето спрямо други държави, които искат да имат военни бази или чувствителни инвестиции на острова.Fox News, позовавайки се на неназован американски служител, съобщи, че сделката не стига до пълен суверенитет над Гренландия, но е проектирана да остане в сила дори ако някой ден островът стане независима държава.Контекст: Датските и гренландските лидери последователно повтарят на Тръмп, че Гренландия не се продава.Съгласно споразумение за отбрана от 1951 г. с Дания, САЩ вече разполагат с военен достъп до острова. Тръмп обаче многократно е заявявал, че Гренландия е необходима на САЩ. [...]
В Саксония-Анхалт антизападните агитатори претърпяха сериозно поражение Автор: Андрю Дей Източник: The American Conservative Крийте децата, крийте жените. За първи път след нацистите (звучи писък на ужасена жена) крайнодясна партия спечели избори в Германия тази седмица. Поне такъв е наративът на водещите медии относно зашеметяващите резултати от регионалните избори, проведени в неделя. В източната провинция Саксония-Анхалт партията „Алтернатива за Германия“ (AfD) спечели 44 процента от гласовете, разгромявайки дясноцентристкия Християндемократически съюз (CDU), който остана втори с жалките 17 процента. „Това бяха най-значимите избори в Германия от падането на Берлинската стена насам“, заяви пред The American Conservative Филип Гаспар, политически съветник и член на AfD. „Случва се нещо голямо.“ Либералните елити се озоваха в ситуацията на „лъжливото овчарче“. „Нека бъдем ясни, това не е просто дясна партия, която наричаме ‚крайнодясна‘“, обясни в подкаст Бен Роудс, бивш съветник на Барак Обама. „Това наистина е крайнодясна партия.“ Може и така да е, но както научи пастирчето, когато вълкът действително нападна стадото му — в даден момент селяните спират да вярват. За ужас на либералите в целия западен свят всички страшни приказки за завръщането на нацизма вече далеч не плашат избирателите толкова, колкото преди — дори (о, ужас!) в самата Германия. От дясна гледна точка, разбира се, AfD е овчарят, а не дебнещият хищник, и тя се опитва да защити Германия от най-големия и най-зъл вълк: масовата миграция. Либералните анализатори са склонни да патологизират десните възгледи, разглеждайки ги като следствие от икономически тревоги и декласирано негодувание, но съпротивата срещу масовата миграция очевидно е основният двигател на подкрепата за десните партии. Консервативните избиратели никога не са приели напълно идеята, че техните исторически нации не съществуват или не би трябвало да съществуват, нито че те са просто „граждански“ нации, съставени от сбор несвързани помежду си непознати. Това с пълна сила важи за консервативните избиратели в Германия, особено на изток, където съветското господство по време на Студената война приучи жителите да гледат с насмешка на налаганата от държавата идеология. Пренебрегвайки либералната ортодоксия, AfD обещава да спре и да обърне масовата миграция, за да не се превърнат етническите германци в застаряващо и презирано малцинство в собствената си историческа родина. За мен и за вас това звучи като здрав разум. Но за консервативните технократи в Берлин и Брюксел то звучи като нацизъм. Ето защо възходът на AfD има уникално значение за десните хора в целия западен свят. Той доказва, че официалната митология за Втората световна война губи властта си над политическия дискурс. Тази митология — поставяща нацистките престъпления в центъра на западната история — стои в основата на либералната хегемония. Всеки път, когато десен политик или партия оспори либералните догми, е достатъчно просто да се припомни мустакатият психопат, опитал се да завладее Европа, и воала — новият претендент бързо се удря в твърдия таван на електоралната подкрепа. Разпадането на идеологическата хегемония може да бъде опияняващо, но и опасно. През 20-те години на миналия век италианският комунист Антонио Грамши отбелязва, че западните държави разчитат повече на идеологическо съгласие, отколкото на груба сила, но че последната излиза на преден план винаги, когато първото липсва. Грамши би трябвало да знае: левият подривен деец развива теорията си именно от затворническата килия. Ето защо един от признаците за разпадането на либералната хегемония в Германия е, че правителството прибягва до принудителни мерки, за да запази контрола на статуквото. Миналата година службата за вътрешно разузнаване, отговорна за защитата на конституцията (Verfassungsschutz), обяви AfD за десноекстремистка партия. Това определение, което все още е предмет на съдебен контрол, позволява на агенцията да следи комуникациите на партията и дори да внедрява информатори на нейните събрания. Има само един проблем: оттогава насам AfD се превърна в най-популярната партия в Германия. Все по-често изглежда, че върхушката в Берлин саботира демократичната воля на германския народ, вместо да защитава конституцията от „екстремисти“. И все по-често опонентите на AfD звучат като истинските екстремисти. Странен навик на мнозина европейски либерали е да омаловажават своите десни сънародници като маргинална радикална фракция, без значение колко многобройни стават те. По време на интервю за The American Conservative през януари Сара Роджърс, заместник-държавен секретар по публичната дипломация, разказа за свой разговор с такъв европейски либерал: „Един враждебно настроен репортер ме притискаше с въпроси и попита: ‚Можете ли да посочите някого в тези страни, който ви подкрепя и не членува в някоя от тези десни партии?‘ И изброи партиите: ‚Реформирай‘, ‚Национален сбор‘, AfD. А аз му отговорих: ‚Ако погледнете проучванията в тези държави, ‚Реформирай‘ е най-голямата група британци — това е мнозинството от тях. ‚Национален сбор‘ е най-голямата група французи. Така че вие на практика ме обвинявате, че черпя по-голямата част от подкрепата си в Европа от хора, които представляват преобладаващото европейско мнение.‘“ Сега Роджърс може да добави и AfD към този списък, макар управляващата класа в Германия все още да отказва да признае политическата реалност. В навечерието на изборите тази седмица германският канцлер Фридрих Мерц повтори, че неговият ХДС никога няма да състави коалиция с AfD. Много неща, каза той, подлежат на обсъждане и промяна, но едно конкретно нещо прави AfD абсолютно забранена (verboten): „Германия остави национализма зад гърба си и никога повече няма да допусне етнически национализъм.“ Мерц заяви, че отхвърлянето на етническия национализъм (на немски: Völkisch nationalism) е било необходимо, за да се гарантира, че Германия ще остане общоевропейска държава. И все пак именно неевропейската миграция — и отказът на политици като Мерц да я спрат — подхрани силната реакция срещу либерализма. Доколкото ми е известно, норвежци и чехи не са се врязвали с коли в празнуващите по коледните базари в някогашните китни германски градчета. Германските десни виждат по-скоро политическа сметка, отколкото идеологическо убеждение в продължаващия отказ на ХДС да работи с AfD. „Някои от тях наистина вярват, че AfD е нова нацистка партия“, призна Гаспар. „Но за по-нормалните хора става дума просто за власт. Ако ХДС направи коалиция или правителство , те няма да бъдат водещата партия в тази коалиция, а ще бъдат по-малкият брат.“ Независимо от реалните мотиви на Мерц, резултатите от неделя едва ли доведоха до критично преосмисляне. Говорейки след изборите, канцлерът заклейми политиката на ремиграция на AfD като „етническо прочистване“, макар да не се замисли за логичното следствие: че самата масова миграция се превърна в изтласкване и отнемане на идентичността на етническите германци. Може би той смята, че германците са го заслужили. „Знаем, че Германия носи специална отговорност заради своята история“, добави той. Но нито един народ не носи отговорността да извърши колективно самоубийство, а и във всеки случай антизападните агитатори не правят разлика между родината на Адолф Хитлер и нациите, които се сражаваха срещу него. Тази седмица в Саксония-Анхалт агитаторите и тяхната мазохистична идеология претърпяха тежко поражение, за което десните сили в цяла Европа и в Америка трябва да благодарят на AfD. [...]
Страната колабира, дори докато режимът ѝ оцелява Автор: Уил ФрийманИзточник: Foreign Affairs В централната част на Хавана гигантска купчина отломки с цвят на пясък заема цял градски квартал. Това е всичко, което е останало от Висшия институт за индустриален дизайн — внушителна сграда, която през своите 166 години е приютявала испански офицерски клуб, окупационните сили на САЩ след 1898 г., министерството на здравеопазването на Куба и накрая — училището по дизайн. Обявена за необитаема преди години, тя претърпява две частични срутвания през 2025 г. Държавата така и не изпраща никого да я укрепи. Изминалия февруари останките ѝ внезапно рухват, затискайки неколцина самонастанили се обитатели. Когато посетих мястото през юни, измършавели мъже се катереха по скалистите развалини, изкъртвайки останали тухли, които извозваха, за да строят самоделни постройки.По настоящата си траектория Куба върви право към съдбата на института по дизайн: това, което предстои, е ускоряващ се колапс на държавата и икономиката. Освен ако този курс не бъде преобърнат скоро, повторното изграждане на острова като стабилно, проспериращо и демократично място може да стане практически невъзможно.Преди няколко месеца бавният разпад не беше това, което повечето наблюдатели очакваха. Заради заплахата с мита, в сила от февруари срещу страните, доставящи петрол за Куба, предупрежденията на президента Доналд Тръмп за военни действия и съобщенията за тайни преговори между Хавана и Вашингтон, мнозина вярваха, че или сделка за споделяне на властта, или военна операция по венецуелски модел е неизбежна.Към края на май това вече изглеждаше по-малко вероятно. Дотогава, според „Miami Herald“, неофициалните преговори се бяха провалили на фона на съпротивата на републиканците във Флорида и отхвърлянето от страна на Хавана на предложението на Вашингтон: американски инвестиции и петрол в замяна на отстраняването на президента Мигел Диас-Канел и приватизацията на държавната петролна компания на Куба. През юни Хавана прие 176 икономически реформи, които разшириха пространството за частния сектор, но това не удовлетвори Вашингтон. Въпреки че позволи ограничени количества американско гориво и храна да стигат до острова чрез частни дистрибутори, администрацията на Тръмп добави нови санкции срещу държавни предприятия и представители на режима. През август държавният секретар Марко Рубио заяви пред „Axios“, че времевата рамка на политиката се е променила, посочвайки, че ще са нужни „търпение и постоянство“ и че режимът може да оцелее до 2028 г. или дори след това.Коментарите на Рубио могат да се тълкуват по няколко начина. Първият е, че администрацията блъфира. Тя заплашва да запази настоящия извънреден санкционен натиск, за да рестартира блокираните преговори или да подведе режима преди военна операция. Вторият е, че след като САЩ са ангажирани в Иран и заети с управлението на ситуацията във Венецуела, Куба просто е свалена надолу в списъка с приоритети. Администрацията е поставила острова на командно дишане, допускайки точно толкова американско гориво и храна до частните фирми, колкото да предотврати пълен обществен срив, но извън това няма нов план. Политиката спрямо Куба е оставена на автопилот. Третият вариант е, че администрацията е стигнала до извода, че изчакването еднопартийната система да се самовзриви отвътре е единственият жизнеспособен път към смяна на режима, дори този път да е дълъг, мъчителен и несигурен.Независимо от това, извън Куба не се осъзнава напълно как икономическият и държавен колапс — провокиран от нежеланието на режима да се реформира и ускорен от санкциите на САЩ — вече преобразява острова. Държавата, с изключение на способността си за политически репресии, бързо отслабва. Икономиката се свива, а неравенството расте, оставяйки огромна подкласа твърде бедна, за да участва пълноценно в новия частен сектор. Обществената спойка се разпада, престъпността расте, докато сриващата се раждаемост и емиграцията деформират демографията на Куба.Всички тези тенденции предшестват спирането на чуждестранния петрол и най-новите санкции с години, ако не и с десетилетия, но днес всяка от тях изглежда се ускорява. Опасността е, че колкото по-дълго продължава безизходицата, толкова по-трайно тези фактори ще се бетонират като изходни условия за всеки бъдещ преход, стеснявайки шансовете Куба някога да се превърне в добре управлявана държава — и увеличавайки вероятността за още по-дисфункционално и хаотично бъдеще. Ако нищо не се промени скоро, едно преходно правителство някой ден може да се окаже в същата невъзможна позиция като хората върху развалините на института по дизайн: да се опитва да изгради нещо безопасно, годно за живот и трайно от купчина отломки. Авторитарна анархияВ Хавана чух един виц: „В тази страна работят само две неща: апаратът за държавна сигурност и болниците.“ Това беше твърде щедра оценка за болниците. За държавната сигурност обаче беше чиста истина. Репресиите са единственото нещо, с което кубинската държава все още се справя добре. Това се дължи не толкова на изобилие от ресурси, колкото на напълно рационалната сплотеност на ръководството. Централата на Дирекцията на местата за лишаване от свобода, която администрира затворническата система на страната, е също толкова порутена, колкото всяка друга сграда в центъра на Хавана, с картони на мястото на счупените прозорци. Но генералите и шефовете на разузнаването отлично знаят колко много биха загубили от политическа либерализация. Дори администрацията на Тръмп да се е опитвала да убеди част от тях, че съществуват пътища за безопасно отстъпление, тя очевидно не е успяла. Затова те стоят монолитно заедно, а репресивният капацитет на държавата остава непокътнат.Въпреки че кубинците, с които се срещнах, бяха поразително склонни да критикуват режима по улиците или пред съседите си — и почти всички го правеха, — никой не заяви, че би се включил в публичен протест, което е почти сигурен път към ареста. За да не забравя никой това, полицейски патрулки стояха паркирани пред домовете на семействата на задържани протестни лидери като зловещо напомняне; при такъв дефицит на гориво е показателно, че режимът все още намира бензин, за да ги изпраща.Във всяко друго измерение обаче кубинската държава е по-слаба, отколкото повечето чуждестранни наблюдатели си представят — както десните, които виждат в нея антиамерикански левиатан, така и левите, които се държат за илюзията за работещи училища и болници. По-точно описание даде един европейски дипломат в Хавана: „авторитарна анархия“ — държава, която все още може да задушава политическото изразяване, но е все по-неспособна да предоставя обществени услуги или да предотвратява безредици.Репресиите са единственото нещо, с което кубинската държава все още се справя добре.Вземете например общественото здравеопазване, дълго време едно от най-гордите постижения на държавата. Достъпът до най-добрите клиники винаги е зависел от връзки. Но до началото на 2010-те години здравните показатели на кубинското население, подкрепени от добре обучени лекари и щедри публични инвестиции, бяха сред най-високите в Латинска Америка. Днес в повечето болници липсват основни консумативи и лекарства, което принуждава пациентите да купуват всичко — от антибиотици до триони за ампутация — на черния пазар. Въпреки че много лекари правят всичко по силите си при тези обстоятелства, заплатите в държавния сектор, от които не може да се преживее, превърнаха вземането на подкупи в масова практика. Завършващите студенти по медицина търсят странична работа в зараждащия се частен сектор или емигрират. Резултатите са стряскащи: детската смъртност, някога сред най-ниските в региона, е нараснала над два пъти от 2018 г. насам, а болестите, пренасяни от комари, които държавата преди успешно овладяваше, се завръщат. Само чикунгуня е заразила до една трета от населението през 2025 г.; случаите на денга и зика също бележат скок.Тежката престъпност, някога почти непозната на острова, рязко се увеличава — още един признак за хаотичното отстъпление на държавата. Макар липсата на надеждна официална статистика да прави това трудно за доказване и макар Куба все още да е изложена на далеч по-малко насилие от редица свои съседи, страхът от грабежи и нападения промени ежедневието на мнозина кубинци. Жителите на Карденас, малък град на два часа източно от Хавана, избягват да излизат по улиците нощем. Твърди се, че групи за саморазправа стоят зад нарастващ брой убийства на заподозрени в престъпления там и в град Гуантанамо (да не се бърка с близката военна база на САЩ със същото име).В Хавана историите за взломни кражби на слънчеви панели и резервоари за вода станаха ежедневие, като съществува широко разпространено усещане, че полицията или напълно отсъства, или лесно се подкупва. Макар престъпността засега да е неорганизирана — водена от крайна нищета или пристрастяване към евтиния синтетичен канабиноид, известен като el químico, който сега е навсякъде на острова, — тя лесно може да прерасне в организирана.Разпадащи се електроцентрали, съкратена учебна година, дупките, които жителите на Хавана копаят по улиците, за да се прикачат към оскъдната водопроводна мрежа за препродажба или лична употреба — изпразването на държавата от съдържание е видимо навсякъде. Дългосрочните ефекти от ембаргото носят част от вината, както и спирането на чуждия петрол от февруари насам. Но никой не е принуждавал кубинските лидери към 2024 г. да отделят 37 пъти повече държавни капиталови инвестиции за туризъм, недвижими имоти и хотелиерство, отколкото за здравеопазване и образование. Това беше хазартен ход в преследване на печалби от страна на малка клика от приближени — и той се провали. Въпросът сега е дали след още няколко години на разруха държавата ще бъде способна да направи каквото и да било, включително да поддържа обществения ред. Най-дългият пътВтората трансформация, която преобразява Куба и създава дилеми за бъдещия преход, е икономическа. Икономиката се свива: тя е намаляла с най-малко 15 процента от 2020 г. насам, след като туризмът претърпя срив, а чуждестранните инвеститори избягаха от страх от нови вторични санкции на САЩ. В отговор режимът с неохота отвори пространство за частната инициатива — не защото официалните лица харесват свободния пазар, а защото разбраха, че определена пазарна активност е единственият начин островът да не умре от глад или да не се вдигне на бунт. От легализирането през 2021 г. на микро-, малките и средните предприятия, известни на испански като MIPYMEs, броят на тези фирми надхвърли 10 000, като те осигуряват около 65% от продажбите на дребно и 40% от общата заетост. Реформите от юни официално разшириха допустимата частна дейност, въпреки че американските санкции, липсата на доверие в режима от страна на местни и чуждестранни инвеститори, както и вътрешните разделения вероятно ще ограничат тяхното прилагане.Разрастването на частния сектор е положително и необходимо явление — то осигурява поне частично заредени рафтове в кризата и прави поне част от населението по-малко зависимо от държавните заплати, които са инструмент за контрол от страна на режима. Валутното обединение през 2021 г. беше друга необходима стъпка. Въпреки катастрофалното му изпълнение, което унищожи покупателната способност на повечето кубинци, то сложи край на системата с две валути, която изкривяваше цените и маскираше слабите резултати на държавните предприятия.Но начинът, по който пазарите пускат корени — при положение че голяма част от населението е твърде бедна, за да участва пълноценно, при липса на върховенство на закона и постоянно разширяваща се пропаст между печеливши и губещи — е пагубен за бъдещето на страната. Няколко кубинци, с които разговарях, споделиха усещането, че преживяват 90-те години на Русия: период на мътни сделки и нагласена конкуренция, довел не до общ просперитет, а до олигарси и масово обедняване. Думата, която повтаряха най-често, беше reparto — разпределяне/разграбване на страната. Приближените на режима са в позиция да спечелят най-много, а собствениците на малки и средни фирми са си проправили път. В същото време младите, възрастните, служителите в публичния сектор и голяма част от афро-кубинците все по-трудно намират средства дори само за храна. Както се изрази една кубинка пред мен: „Поехме по най-дългия и най-болезнения път към латиноамериканския капитализъм.“Куба възпроизвежда най-лошите дефекти на определени централноамерикански икономики — сковани класови различия, шуробаджанащина, зависимост от парични преводи от чужбина и ниска производителност — само че без техния сравнително по-силен растеж. Задълбочаващото се неравенство се вижда с просто око: дори сега, когато спиранията на тока редовно траят по два-три дни, в по-заможните квартали има нови ресторанти с бръмчащи генератори, работещо осветление, диджеи и пълни маси. Около тях стоят тъмни къщи, а по улиците се трупа неизвозен боклук. Не беше задължително нещата да се развият така. Населението на Куба остава високообразовано, въпреки че заплатите, плащани от малкия бизнес, изтеглят квалифицираните кадри извън техните специалности. Един преход днес все още би могъл да направи динамичната и справедлива пазарна икономика постижима. След две-три години това може вече да не е така. Тези, които оставатПоследното измерение на колапса в Куба е най-трудно за измерване, но именно то тревожи най-много хората, с които говорих: това, което мнозина определиха като „социален разпад“. Преплетените ефекти от масовата емиграция, бързото застаряване и задълбочаващата се поколенческа пропаст поставят огромни предизвикателства пред бъдещето на страната.От 2020 г. насам населението на Куба е намаляло с приблизително между 13 и 24 процента, движено предимно от безпрецедентна емиграционна вълна. Тъй като напусналите са непропорционално жени в детеродна възраст, и без това бързото застаряване се ускори. До 2050 г., според прогнозите на властите, един на всеки трима кубинци ще бъде на възраст над 60 години, при един на всеки четирима днес. Това би било сериозно предизвикателство дори за държава със силна икономика и работеща пенсионна система. За Куба то може да се окаже непреодолимо.Емиграцията обезкърви и цели професии, изпразвайки болниците от здравни работници, училищата от учители и дори църквите от свещеници и пастори в мащаби, невиждани досега. Няколко души на средна възраст направиха паралел със „Специалния период“ през 90-те години, когато загубата на съветската помощ и търговия сви икономиката с около 35 процента, но далеч по-малко лекари и учители напуснаха страната. Островът тогава беше разорен, но болниците и училищата продължаваха да функционират. Днес това вече не е вярно. Отвори се и разлом между кубинците, които имат семейства зад граница (и получават парични преводи, с които да започнат бизнес), и тези без подобни връзки — сред които преобладават афро-кубинците.Животът без достатъчно храна, ток и лекарства взема и тежка психологическа жертва. Младите плащат най-високата цена — особено тези, чиито родители са в чужбина и които растат по-гладни и по-изолирани от предишните поколения. Но цената се плаща от всички. „Това не е устойчивост“, сподели ми един мъж в Хавана, визирайки клишето, че кубинците притежават уникалната дарба да понасят лишения. „Човек може да се адаптира към всичко. Ние се пречупваме и видоизменяме, за да оцелеем в този процес, но това е деградация.“ Цената на забавянетоКогато съседните на Куба държави от Карибския басейн и Централна Америка започнаха прехода си към демокрация преди 40–50 години, малцина очакваха те да успеят. Повечето от тях бяха далеч по-бедни, по-икономически дисфункционални и с по-голямо неравенство, отколкото са днес. И въпреки това те доказаха, че неблагоприятните стартови условия не са предопределеност: мнозинството се демократизираха, а икономиките им отбелязаха растеж и стабилност. Куба също би могла да го направи.Но колкото по-дълго трае сегашната безизходица, толкова по-илюзорна става тази перспектива. Поддържането на сегашното ниво на натиск може да доведе до колапс на режима, но може и да не успее. Това, което със сигурност ще направи, ако продължи още година или повече, е да направи Куба все по-неуправляема — за когото и да било.Администрацията на Тръмп може да не е претеглила тази опасност или да я е счела за приемлива цена за постигане на политическо отваряне. Забележително е, че някои обикновени кубинци правят същата сметка. Много от хората, с които разговарях, не смятаха, че санкциите на САЩ са основната причина за кризата. За тях въпросът дали санкциите ще останат или ще паднат имаше далеч по-малко значение от това дали ще падне самият режим, тъй като според тях именно той носи по-голямата вина за разрушената икономика. Ново национално представително проучване на „AmericasBarometer“ показва сходна картина: 74% от анкетираните обвиняват кубинското правителство за настоящата криза, докато едва 16% посочват като виновник Съединените щати.При всичко казано, рисковете от поддържането на този натиск за неопределено време са огромни. И за двете страни едва ли има по-лош сценарий от спирала на престъпно насилие и хаотична неуправляемост на острова. Продължителният максимален натиск оскъпява и евентуалното възстановяване, а една постпреходна Куба ще има силно ограничени финансови средства за реконструкция. Само възстановяването на електропреносната мрежа, която деградира все повече с всяко ново спиране на тока, ще струва приблизително 8 милиарда долара. Може да отнеме години, докато страната възстанови достъпа си до финансиране от Международния валутен фонд, Световната банка и други многостранни институции. Предвид умората на американското общество от държавно строителство зад граница, Конгресът едва ли ще се намеси, за да запълни тази празнина в междинния период.Противоположният курс крие свои собствени рискове. Онези, които предлагат нормализация и отпадане на ембаргото без реална политическа промяна, трябва честно да признаят какво означава това: съгласие кубинците против волята си да продължат да живеят под режим, който се обогатява, като същевременно държи гражданите си достатъчно бедни, за да ги контролира. Те не бива да хранят илюзии, че с по-малко санкции кубинските лидери ще възстановят държавните институции, ще намалят неравенството или ще върнат социалната сплотеност. Единствената цел на ръководството е да остане на власт.Възможен е и трети път: ново предложение за целенасочено облекчаване на санкциите, насочено към смекчаване на хуманитарната криза, в замяна на конкретни политически и икономически реформи, които биха отслабили контрола на режима. Дори Хавана да е отхвърляла подобни сделки в миналото, опитът си заслужава. Но какъвто и път да избере Вашингтон, той трябва да отчете цената на забавянето — която и без това е висока, а тепърва ще нараства. [...]
Може ли Москва да адаптира външната си политика към един променящ се свят? Източник: Foreign Affairs Автор: Андрей Кортунов АНДРЕЙ КОРТУНОВ е базиран в Москва анализатор с опит в Руската академия на науките, водещи международни мозъчни тръстове и изследователски университети Съединените щати отдавна разглеждат Русия като сила в необратим упадък. Тази оценка се формира още през 80-те години на миналия век, когато Съветският съюз започва да показва явни признаци на имперско преразтягане, и се затвърди след разпадането първо на Варшавския договор, а след това и на самия СССР. Впоследствие Вашингтон следваше политическа линия — включително разширяването на НАТО, — която третираше руската мощ и интереси като маловажен въпрос, а продължителният конфликт за Украйна превърна пренебрежението в снизхождение. През март 2014 г. президентът на САЩ Барак Обама нарече Русия „регионална сила“, която „заплашва част от непосредствените си съседи не от сила, а от слабост“. Президентът Доналд Тръмп демонстрира по-голяма симпатия към руския президент Владимир Путин в сравнение със своите предшественици, но повечето специалисти по Русия на Запад все още акцентират върху изоставащите технологии на страната; неспособността ѝ да спаси съюзниците си в Сирия, Венецуела и Куба; и това, което възприемат като превръщането ѝ във васал на могъщия Китай. Тази представа за Русия като за слаба и залязваща държава може да пасва на пристрастията на многобройните критици на Путин, но тя коренно се разминава с реалността: Москва неизменно постига позиции на световната сцена, надхвърлящи реалните ѝ ресурси. Тридесет и пет години след разпадането на Съветския съюз Русия остава ядрена суперсила. Както и по време на Студената война, НАТО я третира като еталонна заплаха, спрямо която алиансът планира силите си. Безпрецедентната стена от западни санкции не успя да предизвика икономическия срив, предричан от авторите им, нито да подкопае политическата и обществената стабилност. Опитът за изолация на Москва също претърпя неуспех. Кремъл умело насърчава незападни организации като БРИКС (обединение на големи развиващи се икономики) и Шанхайската организация за сътрудничество (евразийска група за политика и сигурност). По този начин страната разшири влиянието си върху оформящия се в момента постзападен ред. И макар руската икономика да е много по-малка от китайската, партньорството „без граници“ между Москва и Пекин създаде внушителна коалиция. Тази оптимистична оценка обаче идва с едно важно условие: тя зависи от преобладаващите днес международни обстоятелства. Москва продължава да постига повече, отколкото позволява тежестта ѝ, именно защото оперира във фрагментиран, непредсказуем свят, който работи в полза на силните ѝ страни. Нестабилността, активните конфликти и надпреварата във въоръжаването в редица региони, икономическото разделяне и отстъплението на глобализацията, глобалният възход на национализма и популизма, обезценяването на „меката сила“ и пукнатините в Западния алианс — всички тези характеристики на съществуващия международен ред работят в полза на Москва. Рискът за Русия се крие в това, че днешният смут и несигурност може да не продължат вечно. Махалото вероятно ще се залюлее обратно, глобалният безпорядък ще утихне и международната система отново ще се консолидира. Този обрат би могъл да настъпи, когато Тръмп напусне Белия дом — особено ако неговият наследник възстанови традиционната подкрепа на САЩ за трансатлантическия алианс, мултилатерализма и откритата търговия. Планетарен шок — като ускоряващите се климатични промени, излязла от контрол система с изкуствен интелект или друг непредвиден фактор — също може да подтикне държавите да оставят настрана текущите си спорове в името на по-тясно сътрудничество. Когато тази промяна настъпи — а тя неизбежно ще се случи, — Русия може да установи, че изпитаната във времето нейна външна политика и някога надеждните, но вече вкостенели институции са спрели да ѝ служат добре. Възход насред хаоса Центробежните тенденции, разкъсващи международната система, работят в полза на Москва. Във фрагментирания и опасен свят на авторитарни лидери, където грубата сила предопределя изхода, военната мощ на Русия остава траен източник на влияние. Русия е и единствената сила, способна да се мери със Съединените щати в областта на стратегическите ядрени оръжия. Китай модернизира и разширява арсенала си, но на Пекин ще е необходимо много време, за да настигне двете суперсили. Ядреният статут на Русия има практическо измерение: той възпира страните членки на НАТО от разполагане на войски в Украйна и дава на Москва силен дипломатически лост по отношение на контрола върху въоръженията, стратегическата стабилност, намаляването на рисковете, неразпространението и предотвратяването на ядрен тероризъм. Що се отнася до конвенционалните ѝ способности, Русия разполага с военноморски сили с глобален обсег и способности за удари на далечни разстояния; единствено Съединените щати могат да проектират военна мощ в по-голям мащаб. Безспорно, началният етап на сраженията в Украйна през февруари 2022 г. разкри сериозни слабости в руската армия. Но през изминалите четири години и половина въоръжените ѝ сили се трансформираха, рязко повишавайки своята ефективност и бойна мощ. Москва днес разполага с една от най-силните армии в света, а освен това притежава уникален опит в сухопътната война от ново поколение — предимство пред почти всяка друга военна сила, включително и САЩ. Украйна също адаптира силите и тактиките си към новите бойни технологии, но тя зависи от западната подкрепа и може да не съумее да съхрани тези способности след края на бойните действия. Натрупаният боен опит на руските въоръжени сили ще продължи да бъде от полза на Москва в епоха на чести конвенционални войни. Разделеният свят с оскъдни ресурси усилва и предимствата, които дават на Русия нейните огромни природни богатства. Тя е ключов доставчик на петрол, природен газ, въглища, пшеница, торове, уран, критични метали, диаманти и други суровини. Страната редовно играе ролята на определящ фактор при сделките, особено сега, когато приоритет е сигурността на доставките, а не цената. Европа например може и постепенно да се отказва от руските изкопаеми горива, но зависимостта на Китай от тези ресурси помага да се компенсират асиметриите в отношенията между Москва и Пекин. Уязвимостта на транспортните маршрути в Близкия изток по време на войната в Иран допълнително засили позициите на Русия. Постоянната конфронтация със Запада не обслужва дългосрочното развитие на Русия. Ожесточено конкурентната и нестабилна среда повишава също така стойността на централизираните икономически и политически системи на Русия. На Запад те често са осмивани като отживелица, негъвкави и пагубни за развитието на страната. И все пак силната държава помогна на Русия да запази обществената, икономическата и политическата си стабилност въпреки западния натиск и загубите в Украйна. В епоха на засилена поляризация руският централизиран и персонализиран модел на вземане на решения носи явни предимства пред либералната алтернатива. Путин управлява практически без опозиция, при минимални вътрешни разделения в елита и оскъден медиен отпор, което му позволява да следва дългосрочно стратегическо планиране, каквото непредсказуемите изборни цикли на Запад изключват. Междувременно Съединените щати са разделени от политически хаос под ръководството на непостоянен президент и дисфункционален Конгрес. Тръмп изглежда не просто уважава Путин, но и му завижда за пълния контрол върху Русия. Във Великобритания и Франция министър-председателите идват и си отиват, като никой от тях не успява да задържи общественото доверие. Европейският съюз за момента оцелява, но взема решения с мъчителна мудност, докато сред страните членки расте подкрепата за популистки партии, нетърпеливи да свалят бюрократите в Брюксел. Докато международната система фаворизира съперничеството пред сътрудничеството, сигурността пред просперитета, регионализацията пред глобализацията и суверенитета пред взаимозависимостта, Русия ще остане в първия ешелон на световната политика. Тя дори ще има сравнителни предимства пред държави с много по-голям търговски, финансов и технологичен потенциал. Нейните съперници ще бъдат сковани от собствените си демократични блокажи и неспокойни избиратели. Русия не може категорично да победи Запада, но може да удържа позициите си и да играе за равен резултат — поне докато днешният конкурентен и разпокъсан ред не отстъпи място на компромиса, деескалацията и стабилността. Задаващото се затишие Историята се движи на цикли и настоящата конфигурация на международната система може да се окаже краткотрайна. Глобализацията би могла да се завърне в нова форма, а нестабилността да отстъпи място на продължителен период на устойчив мир. Привидно безкрайните военни действия в Близкия изток може най-сетне да спрат; Вашингтон и Пекин биха могли да постигнат траен търговски и геополитически компромис; Европейският съюз може да преодолее екзистенциалната си криза, а нов генерален секретар на ООН да успее да съживи принципите на мултилатерализма в международните отношения. Завъртането на махалото в обратна посока би могло да започне още с предстоящите междинни избори в САЩ, ако те доведат до сериозно поражение за привържениците на Тръмп на Капитолийския хълм. В подобен свят част от външнополитическите активи, които Русия днес цени най-високо, ще започнат да губят стойността си. По-меките форми на сила, които Москва отдавна подценява, ще придобият по-голямо значение. Сериозните инвестиции в стратегически и конвенционални сили например дават на Москва геополитическа тежест, но с нищо не ѝ помагат да се включи в нововъзникващите глобални вериги за доставки с висока добавена стойност. Ако вътрешният ѝ пазар беше толкова мащабен, колкото този на Китай или Индия, Русия би могла да се изолира от рисковете, свързани със завръщането на глобализацията. Дългосрочният ѝ демографски срив обаче изключва тази опция. Опитите за преодоляване на трудностите чрез износ на още повече въглеводороди също няма да сработят предвид вероятния спад в търсенето на изкопаеми горива. Борбата за мащабни преки чуждестранни инвестиции ще бъде още по-трудна — тя изисква високо ниво на междудържавно доверие и прозрачност, както и стабилна и предвидима правна рамка. Географското положение на страната предоставя известни предимства. Разполагайки с най-дългата арктическа брегова линия в света, Русия може да претендира за голям дял от ресурсните запаси на Далечния север и от новите морски коридори, които ще се отворят със затоплянето на климата. Но за да се възползва максимално от позицията си на транзитен коридор между Източна Азия и Западна Европа, тя ще се нуждае от дългосрочни и стабилни партньорства не само с Китай, но и с ЕС. Подобни отношения към днешна дата са трудно въобразими. И накрая, без силна гражданска високотехнологична екосистема Русия рискува да изостане чувствително зад САЩ и Китай в технологично отношение. Повече от две десетилетия руското ръководство затяга контрола си върху частния сектор. Силно централизираното вземане на решения помогна на Кремъл бързо да мобилизира ресурси и да пресича политически и социални процеси, застрашаващи държавата, но същевременно задуши онази предприемаческа енергия, от която страната се нуждае, за да възвърне технологичното си предимство и да се конкурира на пазарите на бъдещето. Руската иновационна инфраструктура остава вкоренена в съветския държавноцентричен модел от XX век. Днешните технологични трансформации обаче — изкуствен интелект и роботика, зелена енергия, квантови изчисления, генно инженерство — изискват нови форми на взаимодействие между държавата и частния бизнес: от глобални платформи до гаражни стартъпи, които често са двигател на ключовите пробиви. Отвъд пределите на крепостта Бъдещето на Русия в дългосрочен план ще зависи от способността ѝ да се застрахова срещу нова промяна в световния ред и да се подготви за нея. Настоящият ѝ модел на „обсадена крепост“ разглежда международната среда по-скоро като заплаха, отколкото като възможност. Този подход минимизира непосредствените външни рискове, но пречи на страната да се възползва пълноценно от своята география, ресурси и човешки капитал. Постоянната конфронтация със Съединените щати и Европа не обслужва дългосрочното развитие на Русия. Мощта на Запада може и да продължи да отслабва, но той ще остане незаменим фактор за руската външна среда — понякога проблем за Москва, понякога част от решението. Мирното съвместно съществуване и дори ограниченото сътрудничество са по-добрият път. Възстановяването на връзките с ЕС е от първостепенно значение. Днес лесно се забравя, че държавите от съюза някога бяха основните икономически партньори на Москва и главен източник на нови технологии и съвременни бизнес практики. Предвид тежкото състояние на руско-европейските отношения дори частичното сближаване ще отнеме значително време. След като конфликтът в Украйна приключи обаче, двете страни биха могли да започнат бавния процес на възстановяване на диалога. В интерес на самата Русия е също така да изпълнява своята роля в поддържането на международните правни норми — особено произтичащите от ООН и други световни органи, — дори когато това налага компромиси и отказ от потенциални краткосрочни ползи. Безспорно свят, управляван от принципа „силата поражда право“, предлага реални възможности за Москва в краткосрочен план. Но в дългосрочен план това е опасна игра. Международният баланс на силите бързо се променя и на сцената излизат нови играчи. Силната международна правна система, подкрепена от всички велики сили (включително Русия), може да се окаже една от малкото защити срещу ревизионистки изкушения. За разочарование на своите критици, в настоящия момент Русия удържа позициите си и показва устойчивост. Но за да задържи този успех, тя ще трябва да погледне отвъд непосредствените печалби и тесния си користен интерес. Страната трябва да бъде способна да устои на сътресенията в международната система и бързите технологични промени. Русия разполага с ресурсите и възможностите сама да определя своя курс, но се придържа твърде сковано към предпочитанието си за стабилност пред промяна. Това е разбираемо с оглед на болезнените спомени от 90-те години на миналия век, когато промяната дойде като катастрофа, отнемайки на милиони руснаци не просто работните места и спестяванията, но и самоуважението, чувството за принадлежност и дори смисъла на живота. Но това предпочитание може да се втвърди в категоричен отказ от адаптация — вкостеняване, което и преди е изтласквало велики сили в периферията на историята. [...]
Автор: Иван ТимофеевИзточник: РСМДПоредният кръг руско-американски преговори привлече внимание и със санкционния си компонент. Беше съобщено, че в тях участва Джин Ланг — изпълняващ длъжността заместник-министър на финансите на САЩ. Той е достатъчно високопоставена фигура. Освен финансовите санкции, в неговия ресор попадат финансовото разузнаване и противодействието на финансирането на тероризма. Разбира се, той не е единственият, който отговаря за санкционната политика в администрацията. Част от правомощията са съсредоточени в Държавния департамент. Огромна роля играе и Министерството на търговията, в чийто ресор е експортният контрол. Финансовите ограничения обаче могат да се смятат за най-съществените, а влизащата в структурата на Министерството на финансите на САЩ Служба за контрол на чуждестранните активи (OFAC) отдавна се е превърнала в своеобразна бюрократична „марка“ на американските санкции.Възможно ли е по принцип смекчаване или отмяна на санкциите срещу Русия? Скептиците разполагат с много аргументи против подобна възможност. На първо място е факторът на техния мащаб. Санкциите обхващат практически всички най-важни отрасли — банки, промишленост, технологии, горивно-енергиен комплекс и много други. Още по-важно е, че с тях са принудени да се съобразяват и приятелски настроени към Русия държави, опасявайки се от екстериториални вторични санкции.Друг аргумент е формиралата се в САЩ „мрежа от закони“ за санкции срещу Русия. Действително, приети са немалко такива актове. Например след февруари 2022 г. със закон беше преустановен режимът на нормални търговски отношения, забранен беше вносът на руски енергийни ресурси и беше законово закрепен механизъм за конфискация на руски суверенни активи (който обаче засега не е прилаган). Закони бяха приемани и преди началото на руската специална военна операция (СВО), включително нашумелият навремето Закон за противодействие на противниците на Америка чрез санкции (CAATSA) от 2017 г. Отмяната на федерални закони е изключително трудна.В същото време санкциите са инструмент на външната политика. Те се използват в дипломатическото договаряне. Това означава, че самата американска страна има интерес от тяхната гъвкавост, тоест от възможността да намалява интензивността им дори когато те са закрепени законодателно. Администрацията разполага с множество юридически възможности за това въпреки „мрежата от закони“.След началото на СВО повечето финансови санкции срещу руски физически и юридически лица бяха въведени въз основа на Изпълнителна заповед № 14024 от 15 април 2021 г. За разлика от редица по-ранни президентски укази (например № 13660, 13661, 13662, 13685 и други), тя не беше кодифицирана.Тоест президентът разполага с пълна свобода на действие при отмяната или временното преустановяване на тези санкции.Същото се отнася до експортния контрол и много от забраните за внос. Значителна част от тях остава изцяло в правомощията на администрацията. Дори по отношение на санкциите, които са станали част от законодателството, президентът на САЩ разполага с широка свобода на преценка. При наличие на политическа воля той напълно може да преустановява действието им или да ги прилага в минимална степен.Добре познатата в Русия поправка „Джаксън–Ваник“ беше отменена през 2012 г. — 38 години след приемането ѝ. На практика обаче тя не се прилагаше още от края на 80-те години, когато отношенията между СССР и САЩ започнаха да се подобряват.Ключовият въпрос е дали администрацията ще използва тези юридически възможности. И тук скептиците отново разполагат със сериозни аргументи. Украинският конфликт е твърде сложен. Засега не се очертава формула за неговото разрешаване. А това означава, че няма да има и политически основания за промяна на санкционния режим.Въпреки това американската дипломация, ако пожелае, напълно би могла да предлага на Москва алгоритми за смекчаване на ограничителните мерки или да допуска отделни облекчения като политически сигнал. Подобни сигнали американците използваха през 70-те години в процеса на възстановяване на отношенията с Китайската народна република.Самият факт, че по време на президентството на Доналд Тръмп интензивността на въвеждането на нови американски санкции срещу Русия осезаемо намаля, във Вашингтон може да бъде представян именно като такъв сигнал.Едва ли санкциите ще изиграят решаваща роля в дипломатическото уравнение за уреждането на конфликта в Украйна. Бизнесът обаче ще следи изключително внимателно „геополитическите“ движения, а пазарите ще се опитват да уловят посоката им. [...]
Източник: POLITICOБританският външен министър Ед Милибанд официално обяви търговската забрана в Камарата на общините.Франция и Канада ще се присъединят към Великобритания и във вторник ще наложат нови търговски санкции срещу незаконните израелски селища — значителен дипломатически успех за Лондон в момент, когато страната пренарежда отношенията си с Израел.В Камарата на общините британският външен министър Ед Милибанд потвърди, че Великобритания, Франция и Канада ще забранят търговията със стоки и някои услуги, произхождащи от израелските селища. Миналия месец трите държави осъдиха плановете на Израел за изграждането на 1200 нови жилища в зоната E1 източно от Йерусалим.Великобритания, Франция и Канада са и сред 11-те държави, които във вторник публикуваха съвместно изявление с предупреждение, че действията на израелското правителство на Западния бряг застрашават възможността за постигане на решение с две държави.Милибанд заяви пред депутатите, че британското правителство „е съгласно, че в райони на Западния бряг се извършва етническо прочистване на палестинци“, като добави, че „твърде често израелското правителство си е затваряло очите за това“.Той посочи, че Великобритания ще предприеме действия срещу конкретни компании и лица, които предоставят услуги като строителство, инфраструктура, финансиране или посредничество при сделки с недвижими имоти, свързани с разширяването на селищата.Великобритания ще „действа съгласувано с други държави в рамките на широка международна коалиция“, каза той, като добави, че Франция и Канада също ще забранят вноса на стоки от незаконните селища.Потвърждавайки решението в публикация в X, френският министър на външните работи Жан-Ноел Баро заяви:„Франция ще прекрати търговията с израелските селища в окупираните палестински територии, заедно с още 11 държави, които са поели сходни ангажименти.“„Чрез своята търговия Франция не може да подкрепя ситуация, която застрашава сигурността както на израелците, така и на палестинците.“Решението е резултат от мащабни дипломатически усилия на британското правителство през лятото, които достигнаха своя връх с посещението на френския президент Еманюел Макрон на „Даунинг стрийт“ миналата седмица.Обявеното от Милибанд бележи рязка промяна в позицията на Великобритания по отношение на израелските селища при новия британски министър-председател Анди Бърнъм.Отношенията между Израел и Франция — исторически един от близките му съюзници и държавата с най-голямото еврейско население в Европа — се обтегнаха на фона на войната в Газа.Миналата година Макрон заяви, че Европа трябва да „втвърди“ общата си позиция спрямо Израел заради тежката хуманитарна ситуация в крайбрежния анклав. Той постигна известен успех и в убеждаването на други западни демокрации да се присъединят към Франция в признаването на палестинска държава през миналата година.Баро заяви миналата седмица, че неотдавнашният опит за налагане на общоевропейски санкции върху търговията с незаконните селища на Западния бряг е срещнал съпротива в Брюксел.Макар няколко държави от ЕС да са поели ангажимент да забранят търговията със селищата, от правна гледна точка подобна стъпка е неясна в рамките на правото на ЕС, тъй като търговската политика е изключителна компетентност на Европейския съюз. Държавите членки могат да предприемат такива мерки на основания, свързани с националната сигурност или нарушения на правата на човека и демокрацията, но всички национални мерки подлежат на оценка за съвместимост с правото на ЕС.Заплахи от САЩЧасове преди обявяването на политиката във вторник американският посланик в Израел Майк Хъкаби намекна, че Съединените щати биха могли да предприемат ответни мерки срещу Великобритания заради решението.Хъкаби, който през уикенда обвини правителството в „омраза към евреите“, въпреки че самият Милибанд е евреин, заяви пред BBC, че решението представлява „дискриминация срещу еврейския народ“. Той също така намекна, че отделни американски щати — и по-конкретно Флорида — биха могли да предприемат търговски мерки срещу Великобритания.Говорейки на церемония по връчване на награди в Йерусалим във вторник, израелският президент Ицхак Херцог допусна възможността и други държави да последват Великобритания. Той предупреди, че налагането на търговски санкции срещу израелските селища ще се окаже „тежка погрешна преценка, решение, което ще остане от грешната страна на историята“, според разпространена от неговата канцелария стенограма на изказването.Предстоящото Общо събрание на ООНРешението идва само две седмици преди световните лидери да се съберат в Ню Йорк за Общото събрание на ООН — както и преди очакваната първа среща лице в лице между Бърнъм и американския президент Доналд Тръмп, откакто Бърнъм стана британски министър-председател.Милибанд заяви, че Великобритания ще използва форума, за да „насочи възможно най-ясния и най-критичния прожектор към това, което се случва, и към онова, което трябва да се промени“.Макар Тръмп все още да не е реагирал на санкциите, политическите различия и преди са оказвали влияние върху решенията му в областта на търговията.През януари президентът заплаши да наложи 10-процентни мита на осем държави, включително Великобритания, заради противопоставянето им на искането му да се използва военна сила за установяване на контрол над Гренландия.Израелският външен министър Гидеон Саар предупреди Великобритания миналата седмица, че Израел ще отвърне на санкциите.„Ако Великобритания действа срещу държавата Израел, държавата Израел ще действа срещу Великобритания. Ние разполагаме с инструменти“, заяви Саар в подкаст на медията Ynet.Според него Великобритания „ще допусне голяма грешка“. [...]
Автор: Анна Виловатъйх, доктор на политическите науки Източник: Руски институт за стратегически изследвания Исторически доминиращата във Великобритания мажоритарна избирателна система с относително мнозинство (в която изборите се провеждат в едномандатни райони и за победа е достатъчен най-големият брой гласове) не благоприятства растежа на популярността на крайните партии. През второто десетилетие на XXI в. обаче стратегията и политическата тактика на действащата от 90-те години на миналия век в дясното пространство Партия за независимост на Обединеното кралство (първоначално – Антифедералистка лига) оказаха съществено влияние не само върху общественото мнение, но и промениха обичайния ход на британската политика като цяло. През 2016 г., на фона на продължителна криза, тази политическа сила изигра ключова роля в мобилизирането на привържениците на излизането на Великобритания от Европейския съюз, като уверено набра популярност сред гражданите, загубили вяра в несбъднатите обещания на консерваторите и лейбъристите. Страната се изправи пред нова реалност. Създадената през 2019 г. партия „Реформирай Обединеното кралство“ (Reform UK) под ръководството на същия харизматичен лидер Найджъл Фараж се съсредоточи вече върху вътрешните проблеми (социално осигуряване, данъчно облагане, нелегална имиграция, здравеопазване и др.). Показателно е, че на последните за Великобритания избори за Европейски парламент през 2019 г. тази политическа сила беше водеща, въпреки че в изборния цикъл за Камарата на общините се представи твърде слабо, без да спечели нито един мандат. Още през 2024 г. партията спечели достатъчно доверие от избирателите, заемайки трето място по брой гласове и получавайки пет мандата. Ярък успех партията на Фараж постигна на местните избори през май 2025 г. Тогава тя спечели 677 мандата (при положение че традиционните политически сили – консерватори и лейбъристи – получиха съответно едва 319 и 98 мандата), пое контрол над десет графски съвета, спечели кметските избори в два региона, както и на частичните избори за Камарата на общините в един район. Днес партията на независимостта / „Реформирай Обединеното кралство“ е една от водещите политически сили във Великобритания. И това не е просто замяна на една от основните политически партии, както се случи през миналия век, когато мястото на либералите беше заето от лейбъристите. Тогава партийно-политическата система на страната претърпя значителни трансформации, но по своята същност остана двупартийна. Днешното поколение британци напълно основателно може да бъде наречено свидетел на грандиозно политическо преустройство, при което упадъкът на двете водещи партии върви ръка за ръка с възхода на трети политически сили. И това се случва въпреки бариерите на мажоритарната система (която чрез ефекта на т.нар. „тактическо гласуване“ на практика възпрепятства малките партии да получат значима подкрепа на изборите). Наблюдателите търсят отговор на основния въпрос: защо в държава, считана за една от люлките на либералната демокрация и опора на стабилността, стремглаво се задълбочава кризата на двупартийната система, а механизмът на политическото махало, определял дълго време редуването на двете партии във властта, дава очевидни сривове? В условията на растящо недоверие на населението към политическите лидери за десет години в Обединеното кралство се смениха шестима министър-председатели, всеки от които идваше с амбицията да върне някогашния просперитет на страната (оттук ли идват и мечтите за „Глобална Британия“?). Трябва да се отчете и разгръщащата се паралелно мащабна кадрова въртележка по високите етажи на властта. За пример: за този период държавата премина през назначаването на деветима финансови министри (канцлери на хазната) и десетима ръководители на външнополитическото ведомство. Според оценката на изтъкнатия британски учен Антъни Селдън период, подобен на сегашния, в историята на кралството не е имало никога. Да, през XVIII в. (от 1760 до 1770 г.) и през XIX в. (от 1827 до 1837 г.) е имало десетилетия, в които държавните лидери са се сменяли със сходна скорост. Но с оглед на нарастващите диспропорции във функционирането на партийно-политическата система на страната настоящият политически момент е уникален. В първото си обръщение на „Даунинг стрийт“ седмият ръководител на кабинета от 2016 г. насам – лейбъристът Анди Бърнам, обеща да постигне за държавата „най-дълбоките промени за последните четиридесет години“ и да даде надежда на своите сънародници. Той твърди, че е открил тайна икономическа рецепта – „социализъм, благоприятен за бизнеса“. Дали тази „тайна“ ще помогне за решаването на пласта от натрупани проблеми в сферата на социалното осигуряване, здравеопазването, миграционната, енергийната и отбранителната политика и най-накрая да се изгладят колизиите в отношенията със „специалния съюзник“ – САЩ, е трудно да се каже. Но опитите за изработване на единна стратегия за разрешаване на жизненоважните за кралството въпроси, на фона на нарастващото недоверие на населението към традиционните политически сили, засилването на сепаратистките тенденции в регионите и изострящата се вътрешно- и междупартийна борба, вероятно ще се сблъскат със сериозни трудности. Историческите аналогии невинаги са уместни. Но все пак нека си припомним опита на Четвъртата френска република, която след трудно създаване през 1946 г. просъществува до 1958 г. След това изтощеният режим предава на генерал Шарл дьо Гол, символ на Съпротивата, правомощията за създаване на алтернативен държавен ред. Голисткото управление се оказва властно, твърдо, но ефективно. Намерен е изход от редица натрупани проблеми, които по-рано са изглеждали нерешими. Политическата треска рязко стихва. В скоро време новоизбраният министър-председател възнамерява да представи пред обществеността 10-годишен план за преодоляване на продължителната криза във Великобритания. Колко негови приемници ще се сменят в страната за този период и кои партии ще бъдат на предната линия на политическата борба, към момента вероятно никой не може да предположи. Но още по време на своята предизборна кампания Бърнам заяви, че в ръцете си държи „последния шанс за начертаване на нов път за Британия“. Това изглежда като изключително точно подбран израз. [...]
Автори: Александър Дингер и Ханс фон дер Бурхард Източник: POLITICO Канцлерът Фридрих Мерц се готви да наложи нови санкции срещу руски субекти, паралелно с нови наказателни мерки от страна на ЕС. Германският канцлер Фридрих Мерц се подготвя да обвини Русия за опита за нападение с дрон в Лайпциг и да обяви „мащабни“ санкции, което ще бележи допълнително втвърдяване на позицията на Берлин спрямо Москва. Планът на германското правителство предвижда директни мерки срещу руски субекти, докато ЕС паралелно подготвя нови наказателни санкции в Брюксел, споделиха пред POLITICO и WELT AM SONNTAG трима официални представители, запознати с въпроса, пожелали анонимност поради чувствителността на темата. Официалното изявление е насрочено за началото на следващата седмица, съвпадайки със срещата на външните министри от ЕС в Ирландия във вторник, но би могло да бъде направено и по-рано в зависимост от решението на Мерц, заявиха двама от източниците. Един от официалните представители посочи, че в отговор на инцидента с дрона в Лайпциг вече не е достатъчно просто да се експулсират отделни руски дипломати или да се затвори Руският дом в Берлин. Необходими са по-строги мерки, като засилени санкции или дори по-големи доставки на оръжие за Украйна. Тримата източници отказаха да предоставят повече подробности относно конкретните мерки, които Мерц планира да обяви. Към момента не е ясно до каква степен Берлин възнамерява да потърси отговорност от отделни руски фигури или директно от руското правителство за опита за атака с дрон. Берлин вече се подготвя за остра ответна реакция, като служителите подчертаха, че Германия трябва да е готова за наказателни мерки от страна на Москва. Планираният ход идва в момент на силно напрежение с Русия и поредица от инциденти на европейска територия, които висши служители определят като „хибридна война“. Във вторник директорът на ЦРУ Джон Ратклиф направи изненадващо посещение в Москва, където предупреди руското правителство да не ескалира напрежението с НАТО. Моментът на очакваното изявление на Мерц обаче е чувствителен и от вътрешнополитическа гледна точка. В неделя следващата седмица ще се проведат избори в германската провинция Саксония-Анхалт, последвани две седмици по-късно от избори в Мекленбург-Предна Померания и Берлин. В Саксония-Анхалт и Мекленбург-Предна Померания крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ (AfD), известна с проруските си позиции, води в социологическите проучвания. Във вторник Мерц вече обяви, че ще има сериозни последствия за инцидента в Лайпциг, макар и без да посочва конкретна страна. „Атаката с дрон в Лайпциг, наред с други неща, показва, че сме изправени пред много реални заплахи“, заяви той. „Федералното правителство ще накара извършителите на хибридни атаки да платят определена цена. Те ще си платят за това.“ В отговор на въпроси от POLITICO относно плана на Германия да потърси директна отговорност от Русия, говорител на правителството каза: „Канцлерството не се впуска в спекулации. Единственото, което има значение, е официалното приписване на отговорност, направено от федералното правителство по негова преценка и след внимателно претегляне на всички резултати от разследването.“ Zeitenwende 2.0 (Исторически поврат 2.0) Осуетената атака на летище Лайпциг/Хале вече беше силно свързана с Русия от медийни разследвания. Според доклад на германски медии, дронът, оборудван с експлозиви, е имал за цел да удари украински товарен самолет „Антонов“, използван и за транспортиране на военно оборудване. The Wall Street Journal съобщи, че оценките на американското разузнаване директно свързват Русия с дрона. Налице са и паралели с поредица от саботажи срещу европейски въздушни карго превози през 2024 г., за които се подозира, че са дело на руските разузнавателни служби. Москва отрече каквото и да е участие. Засега остава неясно каква нова информация е накарала Берлин да насочи вината директно към Русия. Прагът на необходимите доказателства за официално приписване на вината е висок и в миналото подобни твърдения са били избягвани, като германският министър на вътрешните работи Александър Добринт заяви по-рано този месец, че „ключът е да се разполага с необходимите доказателства или с много силно подозрение“. Двама от официалните представители описаха предстоящия ход като „Zeitenwende 2.0“ — препратка към историческия обрат в политиката за сигурност и отбрана, обявен от бившия канцлер Олаф Шолц в отговор на пълномащабното нахлуване на Москва в Украйна през 2022 г. Откриването на склад за оръжия близо до Берлин също изигра роля в промяната на позицията на Германия. В гориста местност близо до езерото Мюгелзе служители на германското вътрешно разузнаване откриха подземен тайник с две полуавтоматични оръжия. Случаят стана публично достояние благодарение на разследване на германските медии NDR, WDR и Süddeutsche Zeitung, въпреки че самата находка е направена през октомври миналата година. Според информацията двете оръжия са били опаковани в устойчиви на атмосферни влияния контейнери и са били в състояние като нови. Тайникът е съдържал и необичайно голямо количество боеприпаси. Оръжията са били готови за незабавна употреба. Разследващите са ги привели в неизползваемо състояние, върнали са ги обратно в укритието и са поставили мястото под наблюдение, но така и не са засекли някой да посещава района. В момента Главният федерален прокурор на Германия разследва случая по подозрение за подготовка на тежък акт на насилие, застрашаващ държавата. След разкриването на случая Добринт заяви, че ситуацията крие висок риск, и допусна, че оръжията може да са били предназначени за нападения в Берлин. Той избегна директна връзка с Русия, но посочи, че намесата на чужди сили не може да бъде изключена. През последните седмици се наблюдава вълна от инциденти, свързани със сигурността, в страни от НАТО. В Румъния морски дрон с експлозиви беше открит на няколкостотин метра от газовия проект „Нептун Дийп“ в Черно море и неутрализиран от румънските въоръжени сили. Президентът Никушор Дан категорично обвини Русия за инцидента. Няколко дни по-късно словашката полиция осуети планиран палеж на завод за дронове. В Естония властите разследват евентуално руско участие след палеж на обект на подизпълнител в сферата на отбраната. Експлозии в заводи за боеприпаси в Италия и България също се разследват, въпреки че за тези случаи към момента няма ясни доказателства за руски саботаж. На този фон на ниво ЕС се подготвя нов всеобхватен пакет от санкции срещу Русия. Предвижда се той да бъде обсъден на неформалната среща на външните министри от ЕС във вторник и сряда в Уиклоу, Ирландия, според трима европейски дипломати с пряка информация за разговорите, пожелали анонимност. Според единия от тях в момента се преглежда списък от 1600 позиции за санкции, включително 800 физически лица и 800 компании от Русия. Очаква се санкциите да бъдат приети в средата на октомври. Друг дипломат заяви, че използването на замразените активи на руската централна банка отново е на дневен ред, въпреки че това е по-дългосрочен процес и ще изисква убеждаване на Белгия, която дълго време се противопоставяше на тази идея. Най-голямата част от замразените в ЕС резерви на руската централна банка се съхранява в базираната в Брюксел „Юроклиър“ (Euroclear). Белгийският финансов депозитар е един от най-важните центрове за сетълмент на ценни книжа, а правителството на Барт Де Вевер се опасява от евентуални руски ответни мерки. И тримата дипломати говорят за значително разширяване на действащите санкции срещу Русия. „Стратегията е да се задействат всички възможни механизми. Включваме всеки приложим санкционен режим“, отбеляза първият европейски дипломат. [...]
автор : Д-р Любослав Костов Ние сме страната, в която „Да чукна на дърво“ е по-надеждна стратегия от прагматичната икономическа политика. Ние сме мястото, където асфалтът се топи по-бързо от снега, а корупцията е толкова институционализирана, че ако я премахнем утре, половината стопански процеси ще колабират от шок, че трябва да работят по правилата.Въпреки това, знаете ли какво си мисля? Докато се оплакваме от дупките по пътя, забравяме, че тук можем да стигнем от планински връх до морски бряг за по-малко време, отколкото един американец излиза от задръстване в Манхатън. България е мястото, където интернетът е толкова бърз, че докато в Лондон се опитват да заредят Google, ти тук вече си свалил целия архив на Zamunda.България не е само домати и сирене (макар че и те са супер важни). Ние сме технологичен хъб. Голяма е вероятността софтуерът в колата ти или в телефона ти да е писан от хлапе в софийски апартамент, което пие айрян и слуша рок. Ние сме нацията, дала на света бащата на компютъра. Освен това, дадохме писменост на над 250 млн. души и спасихме славянската култура от изтриване.Имаме повече растителни видове на квадратен километър от почти всяка друга европейска страна. Лежим върху океан от лековита вода. Втори сме в Европа по брой минерални извори. Докато другите се чудят как да пречистват отпадни води, ние газим в здраве.Единствената държава сме, която не е сменила името си от 681-ва година насам. Не защото сме мързеливи, а защото знаехме кои сме още тогава. Преживели сме византийци, пет века османци, световни войни и социалистически експерименти. Ние не просто оцеляваме. Ние сме като троскот в градината на историята. Можете да ни тъпчете, можете да ни пръскате с химия, но на следващата пролет пак ще сме там, по-зелени и живи от всякога.Истината е, че България е прекрасна, защото е сурова и истинска! Тя не е стерилен офис в Брюксел или бетонна джунгла в Дубай. Тя е жива. Тя е хаос от интелигентни хора, които говорят по три езика, но псуват на един.Ще кажат, че сме изостанали? Може би. Но тук все още имаме лукса да знаем кои са съседите ни по име, да ядем домати, които не са минали през лаборатория и да прекарваме три часа на вечеря, обсъждайки всякакви неща. Ако това е изостаналост, запазете си вашия “прогрес” за себе си.Ние сме народ, който може да псува държавата си 364 дни в годината, но на 3-ти март ще видиш сълзи в очите на най-големия циник, когато чуе гайдата. Ние не сме държава от поданици, ние сме семейство от бунтари, които просто чакат някой достатъчно луд да ги поведе в правилната посока. И когато това се случи, останалият свят ще трябва да си води записки. [...]
САЩ и Израел обявиха смяната на режима като своя крайна цел. Това обаче би било трудно постижимо. Автор: Джасим Ал-АзавиИзточник: AlJazeera По-рано днес Съединените щати и Израел нанесоха удар срещу Иран, поразявайки цели в цялата страна. В телевизионните си обръщения президентът на САЩ Доналд Тръмп и израелският министър-председател Бенямин Нетаняху ясно заявиха, че целта им е смяна на режима, а не военен натиск с цел постигане на споразумение.Атаката и бързият отговор на Иран подчертават колко крехка е станала дипломацията. Избухването на войната последва съобщението на посредници за значителен „пробив“ в преговорите, като разговорите трябваше да бъдат подновени следващата седмица. Очевидно дипломацията никога не е била предназначена да успее и е била използвана само за прикриване на военните планове.Препоръчани историиОт момента на атаката е ясно, че Вашингтон и Тел Авив са взели решението си още преди седмици. Израелски медии съобщиха, че операцията е била координирана с Вашингтон, за да предшества празника Пурим, който отбелязва библейската история за спасяването на еврейския народ от масово изтребление в древна Персия.Макар че и Тръмп, и Нетаняху очевидно се стремят към обявяване на „победа“, не е ясно дали действително могат да я постигнат.Насочване към иранското ръководствоИзраел и САЩ заявиха, че са се съсредоточили върху елиминирането на цивилното и военното ръководство, както и върху военни обекти. Вероятно надеждата е войната да бъде приключена бързо.Израел твърди, че е постигнал „много висок успех“ в елиминирането на иранското ръководство, като сред поразените са върховният лидер аятолах Али Хаменей и президентът Масуд Пезешкиан. Вече се появиха снимки от мащабен удар по охранявания комплекс на Хаменей. Израелски медии съобщиха за убийството на генерал Мохамад Пакпур, командир в Корпуса на стражите на ислямската революция, Али Шамхани, съветник на върховния лидер, и Амир Насирзаде, министър на отбраната на Иран.Израел очевидно се опитва да убеди своите граждани, че има способността да достигне дълбоко в най-високите нива на иранското ръководство.До момента обаче няма потвърждение от Техеран за смъртта на ръководни фигури. Ирански медии твърдят, че Хаменей и Пезешкиан са в безопасност, и вместо това съобщават за въздушен удар по девическо училище в град Минаб, при който са загинали най-малко 80 души.За разлика от 12-дневната война миналия юни, когато иранският отговор беше бавен и премерен, този път въоръжените сили на Иран отвърнаха почти незабавно. Балистични ракети бяха изстреляни срещу американски бази в Ирак, Катар, Бахрейн, ОАЕ и Саудитска Арабия, както и срещу израелски градове като Хайфа, Тел Авив и Ейлат.Бързината на иранския отговор показва, че страната е очаквала тези атаки и е имала готови планове за ответни действия. Въпросът сега е дали Иран може да издържи по-дълго от решимостта на САЩ, която е подложена както на вътрешен, така и на международен натиск.Получавайте незабавни известия и актуализации според интересите си. Бъдете сред първите, които научават за важните събития.Вътрешни рисковеТръмп започна войната срещу Иран на фона на слаба подкрепа сред американците за нов външен конфликт. Скорошно проучване на YouGov и The Economist показва, че едва 27 процента от американската общественост подкрепят използването на военна сила срещу Иран. Друго изследване, проведено от Университета на Мериленд, отчита още по-ниско одобрение – 21 процента.Войната има значителни вътрешнополитически последици за Тръмп. С развитието на операцията, ако Иран не капитулира, президентът на САЩ ще бъде изправен пред дилема: или да затъне в продължителен конфликт чрез ескалация, или да бъде възприет като слаб, ако отстъпи.С наближаването на междинните избори войната ще се превърне в лакмусов тест за президентството на Тръмп. Ако конфликтът не се развие според очакванията му, това може да се отрази негативно на Републиканската партия на изборите. Ако републиканците загубят контрола върху Конгреса в полза на демократите, това би попречило на Тръмп да реализира политическата си програма. Придобиването на контрол над Конгреса от страна на демократите може да засили натиска за импийчмънт срещу него.Какво означава победа?Нито един анализатор не смята, че тази война ще бъде кратка. За разлика от 12-дневната война, която завърши с примирие, този конфликт вече изглежда по-широк и по-дълбок. Готовността на Иран да отвръща в целия регион показва, че страната е склонна да води продължителна война, вместо да прави компромиси.Един от проблемите пред Вашингтон и Тел Авив е как да поддържат натиска върху Техеран, без да създадат неконтролируема нестабилност в региона. Другият проблем е, че те поставиха смяната на режима като своя крайна цел.В речта си, с която обяви атаката срещу Иран, американският президент изглежда предположи, че армията на САЩ ще се ограничи до въздушна кампания и няма да разполага сухопътни войски. Той сякаш възложи отговорността за свалянето на иранското правителство на самия ирански народ, заявявайки „часът на вашата свобода настъпва“ и призовавайки ги към бунт.Този призив идва два месеца след като Иран стана свидетел на безпрецедентни масови протести в цялата страна. Иранските власти обаче предприеха брутална кампания на репресии, при която бяха убити хиляди. В момента подобна нова вълна от масови протести изглежда малко вероятна. Наследството на тези репресии тежи върху обществото, а Иран изглежда устойчив.Междувременно „обезглавяващите удари“ срещу ръководството от страна на САЩ и Израел вероятно ще продължат, но дори и да са успешни, те няма да доведат до смяна на режима.В крайна сметка генералите на Тръмп може да го посъветват, че продължителният конфликт е неустойчив, припомняйки уроците от 12-дневната война. За Тръмп една невъзможна за спечелване война би могла да доведе до позната стратегия за изход: обявяване на победа в Truth Social и пренасочване на наратива.Предизвикателството тогава ще бъде как да се договори примирие. След като два пъти е бил заблуден от димната завеса на преговорите, Техеран може да използва това двойно предателство, за да втвърди позицията си. Ако режимът оцелее, той може да се възползва от отчаянието на САЩ за подновяване на преговорите, за да извоюва отстъпки. В този смисъл сривът на дипломацията днес може да създаде условия Иран утре да преговаря от позиция на сила. [...]
Автор: C. Raja MohanИзточник: Foreign Affairs C. Раджа Мохан е изтъкнат професор в Института за американски изследвания Motwani-Jadeja към Jindal Global University. Това есе е създадено в рамките на изследователската група Lloyd George Study Group on Global Governance. От Вашингтон до Пекин и от Москва до Ню Делхи се оформя консенсус, че светът е навлязъл в многополюсна епоха. Политически лидери, дипломати и анализатори рутинно заявяват, че несравнимото американско доминиране е приключило и че глобалната власт вече е разпределена между множество центрове. Това твърдение е станало толкова обичайно, че често се приема като самоочевиден факт, а не като теза, която трябва да бъде проверена. Дори представители на Съединените щати — дългогодишният основен бенефициент на еднополюсния ред след Студената война — възприеха този език. В началото на втория мандат на президента Доналд Тръмп държавният секретар Марко Рубио отбеляза, че моментът на Вашингтон като единствена суперсила исторически е бил „ненормален“ и че международната система неизбежно ще се насочи към многополюсност. Изказването на Рубио изглежда отразява нарастващото убеждение в Китай, Русия и голяма част от развиващия се свят, че силата на Съединените щати намалява и че дългогодишното им глобално първенство е неустойчиво.Това привидно сближаване обаче прикрива различия в начина, по който различните играчи дефинират „многополюсността“. За администрацията на Тръмп признаването на многополюсността не означава приемане на ограничения върху американската мощ. Напротив — то служи като оправдание за изоставяне на традиционната американска концепция за глобално лидерство и свързаните с нея отговорности. Идеята за многополюсност позволява на Вашингтон да води по-тясна, по-транзакционна външна политика — такава, която се фокусира върху извличането на ползи, а не върху поддържането на международен ред, и която не се интересува от съхраняването на институции или норми, ако те не служат на непосредствените американски интереси. За Китай, Русия и много развиващи се държави, напротив, многополюсността не е просто описателно понятие, а стремеж. Тя е политически проект, насочен към ограничаване на американското господство, отслабване на водените от Запада институции и изграждане на алтернативни модели на управление, развитие и сигурност, при които Съединените щати не са единствената водеща сила.Идеята за многополюсност е популярна още от момента, в който Съединените щати се превърнаха в единствената доминираща сила след края на Студената война. След войната в Персийския залив през 1990–91 г., която разкри мащаба на американското военно превъзходство, френски лидери предупредиха за опасностите от американската „хиперсила“. По-късно Китай и Русия превърнаха тази критика в стратегия, стремейки се да организират съпротива срещу американското първенство. В края на 90-те години те установиха това, което нарекоха „стратегическо партньорство“, а заедно с Бразилия, Индия и Южна Африка създадоха многостранния алианс БРИКС, за да координират действията на незападните сили. Те вярваха, че подобни усилия могат да ускорят прехода отвъд американската хегемония.Завръщането на Тръмп във властта направи настъпването на многополюсен момент да изглежда неизбежно. Съединените щати бяха вътрешно разделени, икономически разклатени и уморени от глобалните си ангажименти. Икономиката на Китай бе нараснала почти до размера на тази на Европейския съюз, а страната се бе превърнала в значим технологичен лидер. Войната на Русия в Украйна демонстрира готовността на Москва да използва сила за ревизиране на граници в Европа. А БРИКС се разшири с нови членове в Азия, Африка и Близкия изток, засилвайки впечатлението за възникваща алтернативна система, която да противодейства на американското доминиране. Много наблюдатели заключиха, че многополюсният свят вече е настъпил и че американската еднополюсност живее на заемено време.Година по-късно обаче това убеждение изглежда погрешно. Администрацията на Тръмп предприе силово повторно утвърждаване на американската мощ чрез налагане на тежки мита, намеси в други държави и посредничество при мирни преговори и търговски сделки по света. Китай и Русия се противопоставиха на Вашингтон по отделни въпроси, но не успяха да изградят всеобхватно предизвикателство срещу усилията на Съединените щати да преструктурират глобалните правила. Европейските съюзници на Вашингтон се оказаха още по-неспособни да се противопоставят на САЩ. Изправени пред обидите и натиска на Тръмп, те отстъпиха и се огънаха.Реалността е, че светът все още е еднополюсен. Илюзиите за многополюсност не създадоха по-балансиран международен ред. Напротив — те дадоха възможност на Съединените щати да се освободят от предишни ограничения и да проектират силата си още по-агресивно. Нито една друга сила или блок не успя да изгради достоверно предизвикателство или да действа колективно за противодействие на американската мощ. Но за разлика от предишния период на еднополюсност след Студената война, днес Съединените щати упражняват едностранна сила, лишена от съпътстващите я отговорности.ПОЗИЦИЯТА НА ПОЛЮСИТЕТвърденията, че светът става многополюсен, се основават на видими показатели за нарастващата сила на възходящите държави, включително промени в относителните дялове от глобалния БВП и създаването на нови институции за развитие и управление със седалища извън Съединените щати и Европа. Тези промени показват, че днес властта е по-широко разпределена, отколкото в края на Студената война. Но те не означават непременно трансформация в структурата на международната система.В тесен смисъл „полюс“ е държава или блок, който притежава всеобхватни способности да оформя международната система. Полюсът не е просто влиятелен в една или две сфери — като ядрената война или търговията — а трябва да може да проектира военна мощ в глобален мащаб, да поддържа технологично и индустриално лидерство, да изгражда съюзи, да оформя норми, да предоставя глобални обществени блага и да поема системни шокове. Измерен спрямо този по-висок стандарт, броят на истинските полюси в света днес е същият, какъвто е бил през последните 35 години: един. Само Съединените щати притежават този глобален обхват и мощ.С икономика, която вече достига 30 трилиона долара и расте с между два и три процента годишно, Съединените щати остават водещият икономически двигател в света. Разходите им за отбрана — около 1 трилион долара през 2025 г. — надвишават тези на следващите няколко големи сили взети заедно. Вашингтон запазва уникална способност за проектиране на сила: разполага с несравнима мрежа от съюзи, военни бази и логистична инфраструктура по света. Американските компании доминират в авангардни сектори като изкуствения интелект, полупроводниците и биотехнологиите. Американските университети са ключови възли в глобалните мрежи за иновации, а културните индустрии на САЩ оформят наративите и вкусовете по света.Броят на истинските полюси в света днес е същият, какъвто е бил през последните 35 години: един.Ограниченията върху американската мощ — високият национален дълг, вътрешнополитическите разделения, напреженията със съюзниците и недоволството срещу американските политики в т.нар. глобален Юг — са реални и нарастващи, но не отменят позицията на Съединените щати като единствения достоверен полюс в системата. Дори заплахите на Тръмп да намали финансирането на вътрешните университети и изследователски агенции едва ли ще разрушат тяхното първенство. Дълбочината на частния сектор в САЩ и силата на гражданското общество ограничават щетите, които всеки президент може да причини. А завидната география на страната — включително изобилието от природни ресурси и физическата дистанция от евразийския континент, който дълго време е основната сцена на глобални конфликти — дава на Съединените щати голямо поле за грешки във външната политика.Много анализатори твърдят, че светът се развива към биполярност с възхода на Китай. Например в Националната стратегия за сигурност на САЩ от 2025 г. Китай е определен като „почти равностоен“ конкурент. Китай се превърна в голяма икономическа и технологична сила: икономиката му достигна около две трети от размера на американската, ядреният му арсенал се оценява като утроен след 2020 г., а страната укрепва военните си способности, за да противодейства на американското влияние по т.нар. първа островна верига — от Япония до Филипините в западната част на Тихия океан.Въпреки това Китай остава на известно разстояние от статута на истински полюс в международния ред. Темпът му на растеж се забавя и вероятно ще се забавя още повече поради демографския спад и прекомерната роля на държавните предприятия. Валутата му няма глобален обхват: малко международни транзакции се извършват в юани поради строгите капиталови контроли и липсата на финансова прозрачност. Китайската армия укрепи позициите си в Източна Азия, но не разполага с логистичните мрежи, достъпа до бази и съюзите, необходими за глобална проекция на сила. А широко рекламираните му програми за развитие — най-вече инициативата „Един пояс, един път“ и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции — допълват, а не заменят водените от САЩ институции за глобално управление като Световната банка.Русия, често представяна като ключов стълб на многополюсността, притежава още по-малко от необходимите характеристики, за да оформя международната система. Макар да разполага с ядрено оръжие и значителна конвенционална военна мощ, икономиката ѝ е силно зависима от природни ресурси, изостава в развитието на нововъзникващи технологии като изкуствен интелект и роботика и, подобно на Китай, е изправена пред намаляващо население. Европейският съюз — друг потенциален полюс — има икономическа тежест, но остава политически разделен и зависим от Съединените щати за своята сигурност. Европа се опитва да навакса чрез увеличаване на разходите за отбрана, но дори при най-добрия сценарий ще трябва да разчита на американската военна мощ още много години.Т.нар. средни сили — Бразилия, Индия, Индонезия, Саудитска Арабия и Турция — увеличават икономическата си тежест и регионалното си политическо влияние и са все по-представени в глобални форуми като Г-20. Но влиянието не означава статут на полюс. Индия, която има размерите и потенциала да стане велика сила в дългосрочен план, има БВП на глава от населението под 3000 долара (в сравнение с около 85 000 долара в Съединените щати). Тя е изправена пред задълбочаващи се политически разделения и страда от слаби институции, недостатъчно развити човешки ресурси и закостеняла бюрократична съпротива — фактори, които възпрепятстват реформите за ускоряване на икономическия растеж и подобряване на управлението. Изправена пред конфликт с Пакистан по едната граница и напрежение с Китай по другата, Индия засега ще продължи да се нуждае от икономическо и сигурностно партньорство със Съединените щати и техните съюзници.Опитите за изграждане на противотежащи коалиции срещу Съединените щати също се провалят. Въпреки твърденията на Китай и Русия за партньорство „без ограничения“, отношенията им се основават на нестабилни основи и са белязани от историческо недоверие и асиметрична зависимост. В ранните етапи на Студената война Съветският съюз беше „по-големият брат“, на който комунистически Китай разчиташе за политическа подкрепа; днес Русия е младшият партньор, силно зависим от Китай за внос на индустриални и двойно предназначени стоки — ценни както за военни, така и за граждански цели, като машинни инструменти — и като пазар за енергийния си износ. БРИКС също се разшири и списъкът на държавите, които желаят да се присъединят, е дълъг. Но БРИКС не е сплотена коалиция, нито е вероятно да се позиционира срещу Съединените щати. Напротив — повечето от членовете му са нетърпеливи да сключват сделки за сътрудничество с Вашингтон. Включването на множество двойки регионални съперници — Индия и Китай, Иран и Саудитска Арабия, Египет и Етиопия — също ограничава ефективността на БРИКС като геополитически инструмент за постигане на конкретна стратегическа цел. [...]
Автор: Андрей Сергеевич ШишковИзточник: „Руски институт за стратегически изследвания“ В началото на декември 2025 г. Белият дом оповести нова Стратегия за национална сигурност, в която значително внимание е отделено на Латинска Америка. Именно със Западното полукълбо започва разделът, посветен на регионите на света, което говори за неговото приоритетно значение за администрацията на Доналд Тръмп. Документът съдържа множество откровения относно целите на Вашингтон в Латинска Америка и методите за тяхното постигане.На първо място САЩ заявяват, че възстановяват и дори засилват Доктрината Монро, за да постигнат превъзходство в Западното полукълбо и да не допуснат външни играчи да контролират стратегически важни активи, както и да разполагат в латиноамериканските държави сили и обекти, представляващи заплаха за Съединените щати. Освен това за най-важни задачи на американската политика са обявени прекратяването на незаконната миграция от региона, неутрализирането на наркокартелите, укрепването на сигурността, стабилността и икономическото сътрудничество в Западното полукълбо, включително в сферата на критично важните полезни изкопаеми.Съгласно Стратегията за национална сигурност, за постигане на посочените цели САЩ възнамеряват не само да работят с „отдавнашни приятели“, но и да разширяват влиянието си чрез изграждане на отношения с нови партньори. Политиката на Вашингтон, по мнение на авторите на документа, следва да бъде насочена към подкрепа на привържениците на САЩ в Латинска Америка, които могат да помогнат за създаването на „приемливо ниво на стабилност в своите държави и извън тях“. В Белия дом обещават да възнаграждават онези латиноамерикански правителства, политически партии и движения, чиито действия съответстват на принципите и задачите на САЩ. В същото време, както се отбелязва в документа, Съединените щати ще взаимодействат и с лидери с различни възгледи, ако съществуват общи интереси.Особено внимание в новото издание на Стратегията за национална сигурност е отделено на икономическото сътрудничество между САЩ и латиноамериканските държави. Отбелязва се, че Латинска Америка разполага с важни ресурси, които САЩ желаят да разработват съвместно със страните от региона. В тази връзка на Американския съвет за национална сигурност е възложено незабавно да започне изготвянето на списък с подобни активи с цел тяхната защита и съвместна експлоатация с регионалните партньори. Авторите на стратегията подчертават, че Съединените щати трябва да предприемат мерки, за да могат страните от Латинска Америка да възприемат САЩ като предпочитан търговски партньор. Също така открито се заявява, че Вашингтон възнамерява по различни начини да възпрепятства взаимодействието на латиноамериканските държави с извънрегионални актьори.В документа със съжаление се отбелязва, че през последните години външни държави са постигнали значително влияние в Латинска Америка. Авторите на стратегията признават, че за САЩ няма да бъде лесно напълно да изтласкат тези сили от Западното полукълбо, но американците възнамеряват да положат всички възможни усилия за изтласкване на чуждестранните компании, които изграждат инфраструктурни обекти в Латинска Америка. Макар Китай да не се споменава пряко, очевидно именно той е основният адресат на тези намерения.В новата стратегия се поставя и въпросът за пренастройване на глобалното военно присъствие на САЩ. Признавайки, че Съединените щати не могат да си позволят да отделят еднакво внимание на всички региони на света, във Вашингтон предлагат увеличаване на силите в Западното полукълбо за борба със заплахи, които според тях произтичат за САЩ от Латинска Америка. В рамките на този подход американците разчитат да укрепват отношенията си в областта на сигурността с латиноамериканските държави, включително чрез продажба на оръжие, съвместни учения, обмен на разузнавателна информация и др.Като цяло подходите, очертани в латиноамериканския раздел на новата Стратегия за национална сигурност на САЩ, напълно съответстват на курса, който администрацията на Тръмп провеждаше в Латинска Америка през 2025 г. През този период САЩ предприеха редица стъпки за ограничаване на влиянието на КНР в Западното полукълбо, включително активни действия за изтласкване на китайски компании от пристанищната инфраструктура на Панамския канал. Съединените щати активно си сътрудничеха с най-дружелюбно настроените към тях латиноамерикански лидери, маневрираха в отношенията си с други, особено с Бразилия, и засилваха натиска върху своите противници от Боливарския алианс. В икономическата сфера заплахите от мита и реалното въвеждане на високи тарифи се съчетаваха със сключването на търговско-инвестиционни споразумения с близки партньори. Така през ноември т.г. Белият дом предложи на Аржентина, Салвадор, Еквадор и Гватемала нови споразумения, които предвиждат, наред с другото, разширен достъп до американския пазар. Важна част от латиноамериканския дневен ред на втората администрация на Тръмп през 2025 г. бяха също въпросите за противодействие на нелегалната миграция и наркотрафика от Латинска Америка.След публикуването на новата версия на Стратегията за национална сигурност у много експерти възникна въпросът каква ще бъде реакцията на Латинска Америка на подобна политика на Вашингтон в региона. За да се отговори на него, е необходимо да се отчетат сложните вътрешнополитически процеси, протичащи в латиноамериканските държави. Настоящите лидери на страните от Латинска Америка условно могат да бъдат разделени на няколко групи по отношение на отношенията им с администрацията на Тръмп. Най-дружелюбни към Вашингтон понастоящем са президентите на Аржентина, Салвадор, Еквадор и Парагвай (Х. Милей, Н. Букеле, Д. Нобоа и С. Пеня съответно). Към тясно партньорство със Съединените щати се стремят също новият президент на Боливия Р. Пас, ръководителят на Гватемала Б. Аревало и лидерът на Коста Рика Р. Чавес. Към тях, по всяка вероятност, скоро ще се присъедини и чилийският политик Х. Каст, смятан за явен фаворит във втория тур на президентските избори в Чили. В същото време в двете най-големи държави в региона — Мексико и Бразилия — на власт са леви президенти и отношенията им с администрацията на Тръмп са сложни. К. Шейнбаум и Лула да Силва са идеологически далеч от републиканците, но Бразилия и Мексико са стратегически важни за САЩ страни в Западното полукълбо, поради което Вашингтон продължава да си взаимодейства с тях по широк кръг въпроси. И накрая, Белият дом смята за свои противници и дори врагове лидерите на Куба, Венецуела и Никарагуа — М. Диас-Канел, Н. Мадуро и Д. Ортега, към които през последните месеци се добави и колумбийският президент Г. Петро. Съединените щати засилват натиска върху тези държави и не изключват използването на силови методи срещу тях.Анализаторите активно обсъждат и доколко реалистични и постижими са целите на действащата републиканска администрация в Латинска Америка. От една страна, реализирането на латиноамериканския дневен ред на Тръмп се подпомага от протичащото „дясно изместване“ в региона. Така почти всички най-значими избори в Латинска Америка през 2025 г. завършиха с победа на десните сили, които могат да развият успехите си в рамките на изборния цикъл през 2026 г. В същото време решаването на много от амбициозните задачи, заложени в Стратегията за национална сигурност, едва ли ще бъде възможно за Тръмп през оставащите му няколко години на управление. Не бива да се забравя и че, въпреки настоящата политическа конюнктура, в Латинска Америка далеч не всички възприемат положително политиката на Тръмп. Антиамериканските настроения и представите за значението на националния суверенитет са характерни за значителна част от латиноамериканците. Така например мнозинството от бразилците оцениха негативно въвеждането на тарифите от Тръмп срещу тяхната страна, а възприемането на САЩ в Бразилия се влоши. От своя страна, на референдум в Еквадор над 60 % гласуваха против предоставянето на възможност на чужди държави да имат военни бази на еквадорска територия, въпреки че президентът Нобоа постигна предварително споразумение с администрацията на Тръмп по този въпрос.В заключение може да се отбележи, че нито един американски президент след края на Студената война не е отделял толкова голямо внимание на Латинска Америка, колкото Тръмп през първата година от втория си мандат. Изглежда, че много от наработките на действащата администрация на САЩ могат да бъдат използвани и от бъдещи американски лидери, които ще наследят сегашния стопанин на Белия дом, особено от републиканците. Това ще бъде улеснено и от факта, че курсът, провеждан от Вашингтон в латиноамериканския регион през последните десетилетия, до голяма степен се е изчерпал — нещо, за което предупреждаваха и анализатори, близки до Демократическата партия. [...]
Автор : Себастиан Старчевич и Якоб Вайцман Източник : Politico Датската министър-председателка пропадаше в социологическите проучвания. Американският апетит към Гренландия промени всичко. Въпросът сега е дали Мете Фредериксен ще свика избори в близко бъдеще, за да се възползва от политическите си дивиденти. Датската министър-председателка Мете Фредериксен има един човек, на когото да благодари за това, че я измъкна от надвисваща политическа пропаст: президента на САЩ Доналд Тръмп. Партията на Фредериксен отбеляза драматичен ръст в социологическите проучвания през януари — само няколко месеца след катастрофалните резултати на миналогодишните местни избори — след като започна яростна защита на датския суверенитет срещу агресивните заплахи на Тръмп да анексира Гренландия. „След дълго време най-после очертаха ясна червена линия, вместо да изглеждат покорни“, каза Пер Клаусен, ляв датски евродепутат от опозиционната партия „Единният списък“, който отдаде промяната в подхода за рязкото нарастване на подкрепата сред избирателите. Това явление не е уникално за Дания. От Канада до Австралия противопоставянето на Тръмп се превърна в електорално ракетно гориво — лидери, които се представят като защитници на националния суверенитет и либералната демокрация, биват възнаграждавани от избиратели, жадни за отпор срещу президента на САЩ. Център-лявата партия на Фредериксен — която управлява в коалиция с дясноцентристките партии „Модератите“ и „Венстре“ — получава 22,7% от гласовете и 41 депутатски места в ново проучване на реномираната датска социологическа агенция Megafon, проведено между 20 и 22 януари сред 1 012 датчани. Това е рязък скок спрямо предишното проучване на Megafon от началото на декември, което показваше, че партията на Фредериксен печели едва 32 места. Социалдемократите в момента разполагат с 50 от общо 179 места в парламента, а последните проучвания показват, че те все още биха били най-голямата партия с 41 места — което ги връща в изходна позиция за водене на коалиционни преговори, но ги оставя зависими от партньори, за да задържат властта. Ръстът в подкрепата е още по-забележителен, като се има предвид, че Социалдемократите понесоха тежък удар на общинските избори през ноември, когато за първи път от 100 години загубиха Копенхаген — символично изключително важна крепост. Партията „Модератите“, водена от външния министър Ларс Льоке Расмусен, почти утрои резултата си в проучването — от 2,2% на 6,4%, което се равнява на около 12 депутатски места. Друго проучване, публикувано в понеделник от изследователския институт Voxmeter за датската новинарска агенция Ritzau, показва подкрепа от 40,9% за кабинета на Фредериксен — най-високото ниво от две години насам. Ако избори се проведат сега, коалицията се прогнозира да спечели 73 места. Това все още би ги оставило на 17 места от необходимите 90 за парламентарно мнозинство и би наложило преговори с други партии — но е далеч от пълния разгром, който изглеждаше неизбежен само преди няколко месеца. Обединение около знамето Оттогава светът — и датската политика — се промениха драматично. В началото на януари Тръмп заяви, че ще завземе Гренландия, самоуправляваща се датска територия в Арктика, „с всички необходими средства“ — заплаха, която придоби още по-зловещ оттенък след американския арест на венецуелския лидер Николас Мадуро. Фредериксен, която е на власт от 2019 г., предприе енергична дипломатическа защита на арктическия остров и засега успешно отблъсна настъпленията на Тръмп. И, съдейки по социологическите проучвания, датчаните се обединиха около нея. „На практика няма друго обяснение“, каза Ан Расмусен, професор по политически науки в Кралския колеж в Лондон и Копенхагенския университет, визирайки ръста в подкрепата. „Преди всичко става дума за Гренландия.“ Расмусен отбеляза, че последният път, когато Дания е преживяла подобна вълна на солидарност с правителството, е бил по време на пандемията от COVID-19, като добави, че националните кризи обикновено работят в полза на управляващите. „Мисля, че в момента много датчани се насочват към Социалдемократите, защото партията изпълнява основните си приоритети… и едновременно с това демонстрира силно лидерство, когато дори най-могъщият човек в света оспорва суверенитет“, каза датската евродепутатка Кристел Шалдемозе от партията на Фредериксен. Правителството на Фредериксен също така постигна тази седмица споразумение с леви партии за раздаване на 600 милиона евро под формата на необлагаеми с данъци ваучери за храна на над 2 милиона души, засегнати от растящите цени на храните. Тик-так Въпросът сега е дали Фредериксен ще свика избори в близко бъдеще, за да капитализира политическите си успехи. Според датското изборно законодателство вотът трябва да се проведе преди 1 ноември. Фредериксен вече е поемала подобен риск, като през 2022 г. свика предсрочни избори на фона на падаща подкрепа — и спечели. „Може да изглежда малко прекалено инструментално да се правят избори по средата на най-голямата външнополитическа криза за Дания и за световния ред… но е много вероятно те да се проведат преди лятото“, каза Расмусен. „Тя ще поизчака още малко, но не мисля, че ще чака твърде дълго.“ Фредериксен беше влиятелна фигура в Брюксел, особено по време на датското председателство на Съвета на ЕС през 2025 г., но на вътрешната сцена се спъна заради поредица от грешки — от решението ѝ да бъдат умъртвени всичките 17 милиона норки в Дания заради COVID-19, до спорното вкарване в затвора на бивш шеф на разузнаването, което даде шанс на опозицията. Лидерът на дясната Датска народна партия Мортен Месершмит заяви пред POLITICO, че би приветствал по-ранни избори, наричайки ги „ценна възможност“ страната да формира ново правителство. Фредериксен, чийто рейтинг на одобрение се срина от 79% през 2020 г. до 34% в проучване на YouGov през декември, отхвърли спекулациите, че ще подаде оставка след катастрофалните местни избори през ноември. „Наистина имаха лоши избори“, каза Расмусен, но добави, че правителството оттогава е започнало да отговаря на тревогите на избирателите относно разходите за живот чрез схемата с ваучерите за храна. Това е важно, защото „гренландският“ бонус на Фредериксен в проучванията няма да трае вечно. „Не мисля, че подкрепата просто ще изчезне за една нощ, но може да си представите, че когато вътрешните въпроси отново излязат на преден план, хората ще основават преценките си повече на тях, когато решават за кого да гласуват“, каза Расмусен. Руне Стубагер, професор по политически науки в Университета в Орхус, се съгласи, че кризата около Гренландия е предизвикала „ефект на сплотяване“, но добави, че „след като натискът отслабне, бих очаквал подкрепата за правителството отново да спадне, тъй като вниманието ще се насочи към вътрешните проблеми“. Стинe Босе, датска евродепутатка и член на „Модератите“, заяви, че начинът, по който Фредериксен и правителството са се справили с трансатлантическото напрежение около Гренландия, ще им послужи добре. „Това вероятно е най-трудната външнополитическа ситуация, пред която Дания се е изправяла от много години, а правителството я управлява по възможно най-добрия начин“, каза Босе. „Те запазиха хладен разум, топло сърце и показаха високо ниво на професионализъм.“ [...]

Последни анализи

Последно добавени анализи

Глобалният срив на изкуствения интелект – Част 1

Какво ще оцелее, когато бумът приключи Източник: Foreign AffairsАвтор: Ручир Шарма Малцина се съмняват, че изкуственият интелект (ИИ / AI) е сред най-трансформиращите технологии, появили се през последното столетие. По редица показатели той се разпространява Прочетете още

Митът за военната победа – Част 3

Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор Източник: Foreign Affairs Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков Без сделка няма мирНикоя война не може да приключи без предложение, което противникът е в състояние Прочетете още

Митът за военната победа – Част 2

Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор Източник: Foreign Affairs Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков Условия за капитулацияМоже би най-често цитираният пример за военна победа — налагането на триумф чрез груба Прочетете още

Митът за военната победа – Част 1

Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор Източник: Foreign Affairs Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков Военната победа е примамлива идея. Една кратка, интензивна кампания, която съкрушава противника, обещава дивиденти на поносима Прочетете още

По отношение на външната политика Марин Льо Пен превъзхожда френския мейнстрийм

Лидерката на десните популисти заслужава критичен поглед, но предлага яснота по темите за Русия – Украйна и Иран. Източник: The American ConservativeАвтор: Елдар Мамедов Фаворитът в президентската надпревара във Франция за 2027 г. — Марин Прочетете още

За украинците лошият мир е за предпочитане пред влошаващата се война

Бившата говорителка на Зеленски: Опитът на Киев да засили натиска върху Москва доведе до непоносима ситуация у дома. Източник: The American ConservativeАвтор: Юлия Мендел Време е да поговорим за победата във войната между Русия и Прочетете още

Германският канцлер се бори да запази властта си след нова загуба от крайнодясната „Алтернатива за Германия“ (AfD)

Източник: The GuardianАвтор: Кейт Конъли Мерц се опитва да укрепи подкрепата за себе си, след като ХДС загуби два регионални вота и беше изхвърлен от парламента на Мекленбург Поставеният под сериозен натиск лидер на Германия Прочетете още

Тръмп твърди, че е постигнал споразумение за сигурност и военни въпроси с Дания относно Гренландия

Източник: AXIOSАвтори: Бен Бърковиц, Ейвъри Лотц Президентът Тръмп заяви късно в петък, че САЩ са сключили сделка с Дания, която ще даде на Америка „постоянен контрол върху сигурността“ в Гренландия. Защо това е важно: Контролът Прочетете още

„Алтернатива за Германия“ разби либералната митология

В Саксония-Анхалт антизападните агитатори претърпяха сериозно поражение Автор: Андрю Дей Източник: The American Conservative Крийте децата, крийте жените. За първи път след нацистите (звучи писък на ужасена жена) крайнодясна партия спечели избори в Германия тази Прочетете още