Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор
Източник: Foreign Affairs
Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков
Условия за капитулация
Може би най-често цитираният пример за военна победа — налагането на триумф чрез груба сила върху повален враг — е победата на съюзниците над нацистка Германия и имперска Япония през Втората световна война. В конфликти от Афганистан до Украйна и Газа политици и анализатори посочват привидното пълно военно унищожение на Германия и Япония като пряк контраст на войните, завършили с договорен изход. И все пак Втората световна война не приключи просто защото победените нямаха друг избор освен капитулация. Сраженията не разоръжиха напълно Германия или Япония. И двете запазиха капацитета си да нанесат огромни загуби на съюзниците и нито една от тях не капитулира безусловно. Победителите предложиха ясни условия на всяка от тях. Тези отстъпки бяха скромни и съюзниците недвусмислено спечелиха. Но дори Втората световна война завърши със сделки между участници, които имаха опции за действие.
Имперска Япония мобилизира близо осем милиона войници по време на войната. По-малко от два милиона загинаха в бой. Когато Япония капитулира през август 1945 г., на разположение оставаха над шест милиона въоръжени, оборудвани, униформени войници с действащо командване. Тези сили не можеха да си върнат японските завоевания, които съюзниците системно бяха отвоювали от средата на 1942 г. нататък. До лятото на 1945 г. САЩ бяха принудили японския флот да се прибере в пристанищата и прекъснаха контрола на Токио върху въздушното пространство и морските пътища, оставяйки съюзниците в готовност да нахлуят в Япония и да свалят император Хирохито.
Въпреки това Япония продължи да се съпротивлява — не защото очакваше да разгроми съюзническите армии, да отвоюва загубените територии или да изхвърли десантните сили в морето, а защото се опитваше да постигне по-поносими условия за мир, заплашвайки да убие повече военни, отколкото съюзниците бяха готови да пожертват. Япония все още притежаваше значителен лост за натиск. При Окинава, паднала през юни 1945 г., японските сили нанесоха 50 000 жертви (убити и ранени) на американските войски. През август Военното министерство на САЩ изчисли, че инвазията на японските острови ще струва стотици хиляди жертви. Японските лидери разбираха това и се надяваха тази перспектива да убеди американците да смекчат условията си. И точно това се случи.
Съюзниците бяха поискали „безусловна капитулация“ на конференцията в Казабланка през януари 1943 г., но никога не бяха дефинирали какво означава това. Властите в Токио предполагаха, че това включва премахване на имперската институция и хвърляне на императора в затвора. Повече от две години Япония продължи да се бие, вместо да приеме такъв край.
На 26 юли 1945 г., преди планираната за ноември инвазия, съюзниците излязоха с Потсдамската декларация. Въпреки че документът отново призоваваше за „безусловна“ капитулация, той съдържаше множество изрични условия: Япония ще запази суверенитета си над четирите основни острова; нейният военен персонал ще се завърне у дома без интерниране; страната ще запази промишлеността си, а населението ѝ няма да бъде подлагано на принудителен труд; Токио ще получи достъп до суровини и международна търговия. В действителност декларацията не изискваше сляпа капитулация, а формулираше условия за капитулация.
Най-важното бе, че декларацията запази мълчание относно статута на императора, отразявайки острите дебати в американското правителство. Някои, като държавния секретар Джеймс Бърнс, настояваха за изрично искане Хирохито да бъде съден за военни престъпления. Други, като военния министър Хенри Стимсън, твърдяха, че това ще удължи войната, и настояваха Хирохито да остане на трона. Финалният документ направи компромис, като не каза нищо по въпроса. Стимсън се надяваше, че Япония ще разтълкува този пропуск като мълчаливо предложение за запазване на монархията — и се оказа прав. Токио разчете това мълчание като знак, че императорът може да остане на власт. Хирохито служи като монарх чак до смъртта си през 1989 г.
Тази отстъпка беше скромна, но съвсем не маловажна. Смяната на режима оставаше централна цел на съюзниците, но тя никога не е била единствената. Целият военен кабинет на САЩ държеше на съдебно преследване срещу монарха. Някои членове бяха готови да пожертват тази цел, за да прекратят конфликта; други не бяха. Пощадяването на Хирохито означаваше отказ от задача, която беше по-малко важна от цялостната смяна на режима, но все пак беше от съществено значение.
Упорството за тази отстъпка струваше скъпо на Япония. Приемането на условията преди Потсдам няколко месеца по-рано щеше да спаси стотици хиляди човешки животи и да предотврати атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки. И все пак Токио успя да принуди съюзниците да променят предложението си, и в резултат капитулацията не беше безусловна. Поражението на Япония беше едностранно договорена сделка, а не военна победа, наложена върху противник без право на глас.
Германия представлява сходен случай. Когато капитулира през май 1945 г., Вермахтът все още разполагаше с над три милиона въоръжени войници, оказващи активна съпротива. Германските сили губеха позиции още от битката при Сталинград през 1943 г., а в началото на 1945 г. съюзниците вече напредваха дълбоко в Райха. И все пак германската армия продължаваше да се бие, нанасяйки тежки загуби до самия край. В битката за Берлин през април и май над 360 000 съветски войници бяха убити, ранени или изчезнали.
Милионите оцелели войници на Вермахта можеха да се разпръснат, да преминат към партизанска война и да се бият след падането на Берлин — както направиха афганистанските талибани и иракските баасисти десетилетия по-късно. Обкръжението на Хитлер обмисляше именно това и беше разработило писмени планове за партизанска съпротива. И все пак неговите приемници избраха да прекратят войната и подписаха акта за капитулация на 7 май. Както и при Япония, това беше избор — и германците можеха да изберат друго. Вместо това техните лидери решиха, че предлаганите условия са за предпочитане пред цената на една продължителна съпротива, която Германия беше напълно способна да води.
Нито една съвременна война не е унищожила способността на противника да оказва съпротива.
Макар и изключително едностранчиви, условията, приети от Германия, не представляваха безусловна капитулация. Съюзниците предложиха ясни условия, които смекчиха в началото на 1945 г., за да убедят германците да сложат оръжие. Предната есен американски политици бяха предложили т.нар. „План Моргентау“ за следвоенна Германия. Разработен първоначално от министъра на финансите Хенри Моргентау, той се опитваше да направи страната неспособна на бъдеща агресия чрез деиндустриализация, разоръжаване и разделяне на обеднели държавици. Планът предвиждаше страната да бъде лишена от заводите си, промишленият басейн на Рур да бъде интернационализиран, работната ръка на региона да бъде разселена, мините да бъдат взривени, германските граждани да бъдат изпратени на принудителен труд в чужбина, а активите да бъдат експроприирани.
Когато планът изтече през септември 1944 г., нацисткият министър на пропагандата Йозеф Гьобелс го използва, за да сплоти германската общественост. Ако това е, което съюзниците готвят, твърдеше той, тогава германците трябва да се съпротивляват до последния патрон. Той нареди на германските сили в град Аахен, намиращ се под американска атака, да превърнат „всяка къща… в крепост“. Обвинявайки плана „Моргентау“ за фанатичната съпротива в града, съюзническите лидери публично го отхвърлиха и смекчиха позицията си. В Ялта през февруари 1945 г. президентът на САЩ Франклин Рузвелт обяви: „Нашата цел не е да унищожим народа на Германия.“ Окончателните условия за капитулация изключиха пълната деиндустриализация, принудителния труд и трайното икономическо съсипване. В последните седмици на войната съюзниците добавиха изрични условия: Германия ще избегне анексиране, ще остане независима (макар и не суверенна или унитарна) и ще разчита на въоръжени германски граждани за поддържане на полицейския ред.
Тези условия бяха скромни. Съюзниците безспорно победиха. Германия се прости с всичките си военни цели, понесе окупация и остана разделена в продължение на 45 години. И все пак условията, при които войната приключи, не бяха без значение. Съюзниците искаха премахването на нацисткия режим, но това не беше единственото им искане. Статутът на постнацистка Германия беше от огромно значение както за германците, така и за американците.
Рузвелт предпочиташе наказателен мир, който да унизи и трайно да отслаби Германия; той прие по-великодушен изход, защото неговият първоначален модел очевидно беше неприемлив за германците. Това решение беше резултат от сериозни обсъждания и осъзнати усилия за смекчаване на условия, определени от съюзническите лидери като твърде сурови. Германия прие условия, които предлагаха поне някакви следвоенни гаранции, след като подписалите разбраха, че съюзниците вече нямат намерение да осакатят Германия завинаги. Резултатът беше едностранчива и негласна сделка под натиск, но сделка въпреки всичко.