Стратегията на САЩ и заблудата за силата
Източник: Foreign Affairs
Автор: Уилям Х. Макрейвън
Войната в Иран далеч не е първият случай, в който американските политици не успяват да осъзнаят границите на американската мощ. Но използването на военна сила от администрацията на Тръмп срещу Ислямската република след 28 февруари е особено крещящ пример за грешка, която често е характеризирала американската стратегия през последните десетилетия. Войната започна без ясна обосновка и с постоянно променящи се цели — от смяна на режима в Техеран и пресичане на ядрените му амбиции до, напоследък, повторно отваряне на Ормузкия проток, който не беше затворен преди началото на войната. Не е изненадващо, че резултатите се оказаха неблагоприятни както за интересите на САЩ, така и за Близкия изток.
Но ако се съсредоточим единствено върху провалите в Иран, ще пропуснем един по-дълбок проблем в американската външна политика — проблем, който предхожда президентството на Доналд Тръмп и ще го надживее. Макар конкретните погрешни стъпки в Иран да могат да се обяснят с недостатъците на този президент и екипа около него, надценяването на възможностите на военната сила се превръща във все по-отчетлива черта на американската стратегия поне от края на Втората световна война. Склонността да се пренебрегват границите на мощта обяснява някои от най-големите грешки на американското държавно ръководство по време на Студената война, като Виетнам е най-ясният пример с най-тежки последици. И все пак, въпреки привидната решимост да бъдат усвоени поуките от това надхвърляне на собствените възможности, тази американска заблуда — прекомерната ни вяра, че военната мощ може да осигури победа и чрез нея да постигне цели, които по същество са политически — се задълбочава, вместо да отслабва, особено през последния четвърт век.
За съжаление има основателни причини да се опасяваме, че през следващите години тази заблуда ще се задълбочи. Президентската власт все повече се персонализира, докато ограниченията върху нея продължават да отслабват. Политизирането на въоръжените сили, както и на дипломатическия корпус и разузнавателните служби, намалява вероятността политическите ръководители да получават най-добрите съвети, включително откровени предупреждения за рисковете и цената. А възходът на изкуствения интелект и новите оръжейни технологии засилва усещането за пълна осведоменост и контрол над бойното поле, подхранвайки високомерието на свръхсилата. Рискът да надхвърлим собствените си възможности никога не е бил по-висок — и то във време, когато причинените от това щети се поправят все по-трудно.
Да спечелиш всяка битка
През април 1975 г. полковник Хари Съмърс, член на американската делегация, занимаваща се със следвоенните въпроси във Виетнам, се среща в Ханой със своя северновиетнамски колега полковник Ту. „Знаете ли, никога не ни победихте на бойното поле“, отбелязва Съмърс. На което Ту отвръща: „Може и така да е, но това няма никакво значение.“
Впоследствие Съмърс написва основополагаща книга за войната — „За стратегията: критичен анализ на Виетнамската война“. Основният му извод е прост: американската мощ има граници и пренебрегването им струва изключително скъпо. Войната е и винаги е била сблъсък на човешки воли, оформян от героизъм и страхливост, страх и въодушевление, случайност и несигурност; колкото и да превъзхожда противника, една военна сила няма гарантирана стратегическа победа.
Книгата стана задължително четиво за много офицери, включително и за мен. Две години преди срещата между Съмърс и Ту се бях включил в програмата за подготовка на офицери от резерва на Военноморските сили към Тексаския университет. Наборната служба току-що беше прекратена, а падането на Сайгон още предстоеше, но разговорите за Виетнам поглъщаха цялото ни внимание. Изучавайки американския провал, започнах да разбирам как едно огромно преимущество се беше превърнало във фатална слабост: дълбоката ни вяра, че ние, Съединените американски щати, трябва да победим и следователно ще победим. Бяхме спечелили Първата световна война, бяхме спечелили Втората световна война, а в Корея поне бяхме постигнали равенство, удържайки севернокорейците и китайците. И някак си, на всяка цена, щяхме да победим и във Виетнам.
Важно е да вярваш, че можеш да победиш. Това вдъхновява войниците и поддържа обществената ангажираност. Но когато стремежът към победа не е съчетан с трезва политическа преценка; когато принципите на войната се пренебрегват заради погрешната вяра, че технологиите или огневата мощ могат да преодолеят неизбежните затруднения на бойните действия; когато тактическите успехи се възприемат като гарантиран път към стратегическа победа; когато цената в човешки животи и средства неумолимо расте, а всяка претенция за правота рухва — преоценката е наложителна. Във Виетнам отговорът на нарастващите загуби беше просто „още“ — още войници, още бомби, още пари. Загубата се възприемаше като отрицание на всичко, което отстоявахме; щяхме да продължим да воюваме въпреки все по-очевидните граници на нашата мощ. Когато краят най-сетне настъпи с прибързаното американско изтегляне от Сайгон през 1975 г., мнозина военни и политически ръководители все още не можеха да разберат как Съединените щати са спечелили почти всяка схватка, всяка битка и всеки бой, но са загубили войната.
Щетите от надхвърлянето на собствените възможности се поправят все по-трудно.
Въоръжените сили, в които постъпих през 1977 г., се бореха с последствията от Виетнам. „Дивидентът на мира“ означаваше драстично съкращаване на личния състав и средствата. Бойната готовност във всички видове въоръжени сили беше на исторически ниско равнище — броят на постъпващите в сухопътните войски беше намалял с 60 000, а броят на корабите във флота — от около 650 до едва малко над 500. Междувременно преминаването към изцяло доброволна военна служба се оказа трудно: употребата на наркотици и расовото напрежение бяха широко разпространени, духът както сред висшите командири, така и сред младите военнослужещи беше нисък, а новобранците нямаха основни умения.
Когато президентът Роналд Рейгън встъпи в длъжност през 1981 г., той започна най-мащабното разширяване на американските въоръжени сили в мирно време от Корейската война насам. За осем години увеличи разходите за отбрана с 35 процента. Последваха многобройни големи поръчки за въоръжение: танковете M1 „Ейбрамс“, бойните машини „Брадли“, хеликоптерите „Апачи“ и „Блек Хоук“, изтребителите F-15 и F-16, бомбардировачите B-1, самолетите E-3 „Сентри“. Военноморските сили отново се приближиха към 600 кораба, включително 15 самолетоносача, 100 ударни подводници и крайцери и разрушители, оборудвани с революционната бойна система „Иджис“. Заплатите на военнослужещите се повишиха, целите за набиране на личен състав бяха изпълнени и стандартите бяха възстановени. Не по-малко важно беше, че през 1986 г. Конгресът прие закона „Голдуотър–Никълс“. Той промени из основи въоръжените сили, като засили ролята на председателя на Обединения комитет на началник-щабовете, възложи воденето на бойните операции на командващите регионалните обединени командвания, осигури интеграцията между видовете въоръжени сили, подобри съвместното планиране и снабдяването с въоръжение и доведе до създаването на Командването за специални операции на САЩ. Към 1990 г. армията, в която бях постъпил през 70-те години, беше преобразена. Военнослужещите ни бяха добре обучени, добре оборудвани, силно мотивирани и най-важното — добре ръководени.
През юли 1990 г. отплавах от Сан Диего на обичайна шестмесечна мисия в западната част на Тихия океан. Бях командир на тактическо подразделение на морските специални сили SEAL, придадено към Пета амфибийна ескадра и 13-и експедиционен отряд на морската пехота. Тогава не подозирах, че тези възродени въоръжени сили и нашите цивилни ръководители скоро ще бъдат подложени на изпитание, което ще постави въпроса дали Съединените щати са научили нещо от Виетнам и другите провалени мисии от близкото минало.
Струва ли си
На 2 август 1990 г. иракският президент Саддам Хюсеин нареди на иракската армия да навлезе в Кувейт. Само часове след нахлуването Съветът за национална сигурност се събра и на президента бяха представени възможности за американски действия. „Това е първото изпитание за следвоенната система — отслабването на двуполюсния свят позволява подобно нещо“, подчерта заместник-държавният секретар Лорънс Игълбъргър. „Ако [Саддам] успее, и други може да опитат същото.“
За щастие американското ръководство никога не е било по-силно и по-опитно — а във военно време лидерството е особено важно. Президентът Джордж Х. У. Буш е бил млад военноморски пилот, когато самолетът му е свален край Иводжима и впоследствие е спасен от американска подводница. Буш разбираше войната. По-късно беше служил като посланик на САЩ в ООН, фактически посланик в Китай, директор на Централното разузнавателно управление и вицепрезидент. Никой президент в американската история не беше встъпвал в длъжност с повече опит в националната сигурност. Въпреки това Буш се обгради с някои от най-забележителните дипломати, военни, разузнавачи и стратези на своето време: съветника по националната сигурност Брент Скоукрофт, държавния секретар Джеймс Бейкър, министъра на отбраната Дик Чейни, председателя на Обединения комитет на началник-щабовете Колин Пауъл и много други.
Централното командване на САЩ, което щеше да оглави военните действия срещу Саддам, беше ръководено от генерал Норман Шварцкопф. Шварцкопф беше ветеран от Виетнам, награден с три отличия „Сребърна звезда“ за героизъм и две отличия „Пурпурно сърце“ за ранявания в бой. След завръщането си от Виетнам той беше размишлявал: „Никой не е по-голям противник на войната от разумния човек, който е воювал… И когато се готвят отново да ме изпратят, ще трябва да спра и да се запитам: „Струва ли си?“ За държавата е много опасно да стигне дотам, че собствената ѝ армия да спре и да постави този въпрос.“
Да се изправиш честно пред този въпрос — струва ли си — е задължение на доброто ръководство. Буш внимателно претегли цената и рисковете от конфронтация със Саддам и реши, че войната си струва. Заедно политическите и военните ръководители на Съединените щати разработиха стратегия с ясни цели и задачи и осигуриха както обществена, така и международна подкрепа за предстоящите операции. Това щеше да се окаже най-добрият пример за използване на политическа и военна мощ в най-новата американска история — затова си струва да се спрем по-подробно на този успех.
Успехът във Войната в Персийския залив се основаваше на няколко основни принципа, залегнали в сърцевината на американската стратегия. Първо, Съединените щати трябва да започнат, като заемат морално по-високата позиция. Височината дава господстващо положение спрямо противника. Моралното преимущество показва, че борбата си струва. Благодарение на него ръководителите могат да вдъхновяват войниците, да мобилизират обществата и да сплотяват съюзниците.
Веднага след нахлуването на Саддам Буш нареди разполагането на военни сили в региона и започна работа със Саудитска Арабия за установяване на американско присъствие в кралството, в случай че се наложат военни действия. Буш все още се надяваше да избегне конфликт, но виждаше сходство „между Персийския залив и положението в Рейнската област през 30-те години, когато Хитлер просто пренебрегна Версайския договор и навлезе с войски“. Той обаче знаеше, че трябва да убеди международната общност и американския народ, че всички действия, които би предприел, ще бъдат морално оправдани, легитимни и в интерес на Съединените щати и техните съюзници.
Буш и екипът му предприеха всеобхватни дипломатически усилия, за да спечелят подкрепата на арабските държави от региона, европейските съюзници, Москва и Пекин. Макар да беше скептичен към ООН, Буш все пак потърси приемането на редица резолюции, осъждащи иракското нахлуване, налагащи широкообхватни икономически санкции и разрешаващи употребата на сила при необходимост. Едновременно с това той представяше аргументите си пред американския народ, чието голямо мнозинство в крайна сметка одобри начина, по който се справяше с кризата. И макар Буш да смяташе, че като върховен главнокомандващ има правомощия да използва военни сили без одобрението на Конгреса, той поиска и получи неговата подкрепа.
Второ, Буш и администрацията му осъзнаваха значението на изграждането на международна коалиция, дори Съединените щати да разполагаха с достатъчно огнева мощ, за да действат сами в чисто военен план. Това беше отчасти въпрос на легитимност, отчасти — възможност да бъде изпратено послание. Нахлуването на Саддам даде възможност да се оформи онова, което някои в администрацията наричаха „нов световен ред“: ред, при който на агресията се отговаря с колективни действия; големите сили действат заедно въпреки идеологическите си различия; а ООН и международното право играят решаваща роля, вместо да бъдат пренебрегвани. Буш използва силните лични отношения, изградени през дългата му кариера на държавна служба, за да получи подкрепа от всички — от германския канцлер Хелмут Кол и френския президент Франсоа Митеран през саудитския крал Фахд и египетския президент Хосни Мубарак до съветския лидер Михаил Горбачов. Като държавен секретар Бейкър също предприе кампания на совалкова дипломация, която го отведе по целия свят и разшири коалицията.
В крайна сметка Съединените щати не просто получиха подкрепата на международната общност. Голяма част от разходите за конфликта бяха поети от други. Съюзническите сили, събрани в крайна сметка — 750 000 военнослужещи от 36 държави, включително 540 000 американци — бяха най-многобройните от Втората световна война насам. От решаващо значение беше участието на арабска коалиция със сили от Саудитска Арабия, Кувейт, Египет, Сирия, Катар, Обединените арабски емирства, Оман и Бахрейн. Управлението на коалицията беше трудно; британският премиер Уинстън Чърчил веднъж се пошегувал, че „има само едно нещо, по-лошо от това да воюваш със съюзници, и то е да воюваш без тях“. Но Буш разбираше, че международната подкрепа осигурява легитимност на операцията и стабилност в региона. Тя изпращаше послание както към Саддам, така и към света.
Трето, Буш и съветниците му бяха решени да определят ясни цели и задачи, като политическото и военното измерение бъдат съгласувани. В политически план целта беше да се защити международното право и да се възстанови мирът в региона. Военните цели подкрепяха политическите. Коалицията трябваше да изтласка иракските сили от Кувейт. Но при това щеше да се стреми да сведе до минимум собствените загуби, да запази съюза и да ограничи продължителността на войната. Още от самото начало американските ръководители бяха категорични: няма да има настъпление към Багдад или продължителна война с иракската армия.
За да победиш врага, трябва да стъпиш на земята, която той цени, и да я овладееш.
Но дори при тези ограничени цели нито цивилните, нито военните ръководители се заблуждаваха, че успехът ще бъде лесен или безплатен. Изтласкването на решителен противник, който владее терена, изисква смазващо огнево превъзходство и готовност за сухопътни операции. Както подчертава Карл фон Клаузевиц в „За войната“, отбраната е по-силна от настъплението, тъй като отбраняващият се трябва само да запази и защити онова, което има, докато настъпващият трябва да наложи волята си на противника. Според него единственият начин да се преодолее присъщата сила на отбраната е чрез смазващо огнево превъзходство. Иракчаните бяха готови да защитават завзетите в Кувейт позиции; те владееха терена, географията беше в тяхна полза и разполагаха с опитни войски след осем години бойни действия срещу иранците. Но Чейни, Пауъл и Шварцкопф разбираха принципите на войната. Имаха ясно определена цел. Съсредоточиха американската огнева мощ в най-важните райони, поеха риск в по-маловажните и бяха готови да маневрират срещу противника. И бяха решени да се изтеглят, когато целите бъдат постигнати, без да позволяват войната да се проточи.
Постигането на тези цели означаваше разполагане на сухопътни войски — и то многобройни. Американските военни и цивилни ръководители разбираха, че победата над иракчаните ще изисква повече от въздушна мощ. Още в началото Чейни отбеляза: „Историята на въздушните кампании показва, че те не са особено успешни.“ Пауъл се съгласи: „За да бъдат допълнително възпрени иракски действия срещу Саудитска Арабия, ще са необходими американски сухопътни сили… Това би означавало мащабна конфронтация. По-голямата част от американските сили ще трябва да бъдат ангажирани продължително, а не само за един-два дни.“
Ако има един важен урок, който съм научил за повече от четири десетилетия военна служба, той е следният: за да победиш врага, трябва да стъпиш на земята, която той цени, и да я овладееш. Затова Александър нахлува в Персия, Уилям Завоевателя прекосява Ламанша към Англия, Чингис хан навлиза в Китай, Шърман настъпва към Атланта, съюзниците дебаркират в Нормандия, а Съединените щати навлизат в Кувейт. (Затова днес израелците са в Газа и Ливан и затова руснаците никога няма да постигнат победа, докато не овладеят Киев.) Но, както предупреди Чейни: „Трябва да започнем това само ако сме готови да го доведем докрай… Проблемът е, че американският народ може да няма дълго търпение за война.“
Операция „Пустинна буря“ започна с въздушни удари в 2:38 ч. багдадско време на 17 януари 1991 г. След 43 дни въздушни операции и 100 часа сухопътни действия политическите и военните цели на Вашингтон бяха постигнати. Иракската армия беше изтласкана от Кувейт и скоро повечето американски сили вече пътуваха към дома.
„Правим нещо достойно и правим нещо добро“, написа Буш в дневника си. „Виетнам скоро ще остане зад гърба ни.“