Автор: Макс-Ерван Гастино
Източник: в-к.“Фигаро“
Макс-Ерван Гастино е геополитолог, преподавател по международни отношения и член на редакционния комитет на *Nouvelle Revue Politique* (NRP). Есеист, автор е на *Новият процес на Изтока* (Le Cerf, 2019) и *Ерата на утвърждаването. Отговор на предизвикателството на де-западизацията* (Le Cerf, 2023).
Публикуваната от американското правителство „Стратегия за национална сигурност“ посочва риска от цивилизационно заличаване на Европа. Според есеиста Макс-Ерван Гастино този призив за спасяване на Стария континент трябва да бъде поставен в контекста на идеите на автора на *Сблъсъкът на цивилизациите*.
„Искаме да подпомогнем нашите съюзници да запазят свободата и сигурността на Европа, като възстановим нейната цивилизационна увереност и нейната западна идентичност“, гласи новата американска стратегия за сигурност, публикувана миналата седмица от американското правителство. За Вашингтон залогът е ясен: ако „икономическият упадък“ на Европа е тревожен, той е само следствие от вътрешен разпад, който отваря пътя към „много по-сериозна перспектива: цивилизационно заличаване“.
Европейските реакции след публикуването на документа бързо се обединиха около тезата, че това е атака срещу Европа, нейните ценности и политическа автономия. Така, от завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом насам, преминахме от една Америка, изоставяща Европа, към Америка, която я „прицелва“. Но нещата са по-сложни.
„Европа остава стратегически и културно жизненоважна за Съединените щати“, подчертава докладът. Подобно на речта на вицепрезидента Дж. Д. Ванс, произнесена през февруари 2025 г. в Мюнхен, трампизмът не атакува Европа като историческа реалност – люлката на западната цивилизация и на нациите, основали САЩ – а атакува Европа като проект, Европейския съюз, възприеман като политически израз на бюрократичен прогресизъм, обвиняван, че е ерозирал индустриалната енергия на държавите си под претекста на екологията и че е насърчавал необмислена миграционна „отвореност“, източник на несигурност и растящи културни напрежения.
Този призив да бъде спасена Европа от самата себе си, за да бъде защитено западното единство, е първото правителствено проявление на позициите на Самюъл Хънтингтън (1927–2008), развити в следствие на „Сблъсъкът на цивилизациите“.
Това фундаментално изследване, излязло през 1996 г. и продължено в по-малко известната книга „Кои сме ние? Национална идентичност и сблъсъкът на културите“ (2004), формулира три основни постулата за бъдещето на Запада: разнообразието на света, вътрешното единство на държавите и цивилизационните сродства като основа за всеки траен политически договор. Знаковото произведение на бившия професор от Харвард започва с призив към смирение: „Сблъсъкът“ може да бъде избегнат или ограничен, при условие че се приеме разнообразието на света. В тази перспектива претенцията на Европа към универсалност – претенция, от която тя не се е отказала – бе смятана за контрапродуктивна, дори опасна. „Културното съвместно съществуване изисква да търсим това, което е общо за повечето цивилизации, а не да защитаваме уж универсалните характеристики на една определена цивилизация.“
Хънтингтън защитаваше известен мултикултурализъм на световно ниво и културен унитаризъм на национално равнище.
Тази защита на световното разнообразие, в противовес на интервенционизма от ерата на Джордж У. Буш (2001–2009), белязана от инвазията в Ирак и стремежа към ускорена западнизация на света, бе в центъра на речта, произнесена от Доналд Тръмп в Саудитска Арабия през май 2025 г.: „Не, блестящите чудеса на Рияд и Абу Даби не бяха създадени от така наречените строители на нации, неоконсерваторите или либералните неправителствени организации (…). Напротив, раждането на съвременния Близък изток бе дело на народите в региона (…), които развиха собствените си суверенни държави (…). Мирът, просперитетът и напредъкът не дойдоха от радикален отказ от вашето наследство, а от приемането на вашите национални традиции и на това наследство, което толкова обичате (…).“
Същата възхвала на разнообразието и културните наследства прозвуча и миналия септември от трибуната на ООН в речта на американския президент: „Дали идвате от север или от юг, от изток или от запад, от близо или далеч – всеки лидер тук представлява богата култура, благородна история и гордо наследство, които правят всяка нация величествена и уникална (…).“
Признаването на разнообразието на държавите и цивилизациите предполага и узаконява Америка и Запада като сили, призвани да признаят и защитават собствената си уникалност – ценностите, които ги отличават. Това насочва към друга съществена идея, свързваща трампистката идеология с творчеството на Хънтингтън. Убеден, че силата на държавите произтича от способността им да защитават собствените си специфични интереси, отражение на културна особеност (в случая на САЩ – „англо-протестантската“ култура), Хънтингтън защитаваше мултикултурализма на глобално равнище и културното единство на национално.
Затова той се тревожеше от мултикултуралистката тенденция на западните общества, която – на фона на растящата имиграция – рискува да отслаби патриотичното съзнание, да стимулира нови форми на принадлежност, разкъсващи националния ред в полза на инфра- и наднационални логики – базирани върху раса, пол или планета. Миграционната политика на Тръмп, защитата на „традиционните ценности“ срещу „уокизма“ на големите метрополии са проява на това, както и призивите на движението MAGA – с фигури като Илон Мъск и Дж. Д. Ванс – в подкрепа на европейските популистки и консервативни партии.
В един фрагментиран свят, белязан от процес на дезападизация – термин, използван именно от Хънтингтън – Западът трябва да образува блок. Но „[той] днес е в сериозна опасност да загуби способността си да се защитава (…) поради прекомерна плахост в утвърждаването на своята културна… и стратегическа идентичност“, подчертава тук Джим Коен, внимателен читател на американския теоретик. Нито един съюз не е траен, ако не се основава на солидарност, подхранвана от цивилизационна основа. В *Сблъсъкът на цивилизациите* има няколко пасажа за „разделени“ или „разкъсани“ държави („cleft countries“), които се разпадат дотам, че губят способността да се защитават. Хънтингтън мислеше за бивша Югославия, чиито жизнени показатели се сринаха след ерозията на комунизма, но споменаваше и перспективата за прекалено „испанизирана“ Америка и прекалено „ислямизирана“ Европа, за да остане силна западна цивилизационна опора.
Той възприемаше концепцията за „социална сигурност“ (*societal security*), формулирана от Копенхагенската школа през 1990-те години. Тя акцентира върху немилитарните измерения на сигурността – способността на нациите да „запазят своите основни характеристики“, да поддържат социална хармония, без която държавите се разпадат отвътре.
Европа има пълното право да не желае да се вписва в подобна рамка. От принципна гледна точка: тя не е длъжна да се подчинява на дискурса на трета държава, дори ако тя е съюзник; а и защото този дискурс има за цел не толкова „да спаси Европа“, колкото да гарантира съществуването на Европа, трайно обвързана със САЩ, осигуряваща им влияние и достъп до стратегически пазар. Европа има основание да отхвърли тази рамка, която е концептуално и стратегически продължение на „доктрината Монро“, насочена към гарантиране на американски контрол върху сферата им на влияние – някога Латинска Америка, днес цяла Европа, ключова част от „западното полукълбо“.
Европа има основание да се противопоставя, но би сгрешила, ако се ограничи до това. Защото силата на една държава по дефиниция се измерва чрез способността ѝ да влияе на средата си. Няма сила без влияние – без възможност за действие отвъд собствените граници. Задачата на Европа е да ограничава чуждите намеси, но и да стане самата тя сила – способна да влияе върху своето непосредствено геополитическо обкръжение.
Освен това Европа, посочвайки трампистката идеологическа „галактика“, се освобождава от собствените си противоречия. Бихме ли видели същата реакция към документ, подписан от администрацията на Байдън, призоваващ да се подкрепят ценности като инклузия, отвореност, прогресивни партии и по-нататъшна европейска интеграция? Европа изпитва дискомфорт от националистическите и консервативни нотки на администрацията Тръмп, тъй като те противоречат на нейните идеали. Но беше далеч по-благосклонна към речите на Джо Байдън, противопоставящ западните демокрации на „авторитарния интернационал“ на Китай и Русия. А европейската амбиция за автономия не би трябвало да зависи от политическата ориентация на Белия дом.
Европа трябва да поеме своя собствен път, да се освободи от „лагерното мислене“, наследено от Студената война и възродено след руската инвазия в Украйна, което води до нейното васализиране – било чрез ентусиазма на либералния интернационализъм при демократите, било чрез страха от изоставяне при републиканците.
Силата на трамписткия дискурс е, че съответства на реалността на един многополюсен свят, в който се издигат някогашни доминирани държави. Слабостта на европейския дискурс е, че продължава да поставя Европа над схватката, не като геополитически актьор сред други, призван да защитава собствените си интереси, а като благочестив пазител на старата глобалистка къща, ужасена от възхода на постзападния свят.
Опасността за Европа е повече вътрешна, отколкото външна – представена по-малко от Америка на Доналд Тръмп, отколкото от собствената ѝ политическа и културна еволюция. Това твърдеше Ванс в Мюнхен, но той не е единствен. Реймон Арон също го признаваше. Когато демокрациите не са поддържани от силно национално чувство и стремеж към мощ, те са изложени на разпад, духовна и гражданска девитализация, които превръщат нациите в безсилни частици. „Истинският гражданин (…) желае величието на нацията, както и личната си сигурност“, обобщава Арон.
Затова великият социолог, изтъкнат защитник на либералната демокрация през XX век, не пропускаше да подчертае риска, пред който би се изправила Европа, ако бъде лишена от геополитическата амбиция, исторически поддържана от нейните нации: „Европа е възпрепятствана – заради липсата на обща отбрана – от американското вето? Или също, а може би най-вече, от самите европейци, които мнозина са загубили националния си патриотизъм, без да са намерили друг?“