Автор: Хуан С. Гонсалес
Източник: Foreign Affairs
Хуан С. Гонсалес е работил в Държавния департамент на САЩ в периода 2004–2016 г., както и като старши директор по въпросите на Западното полукълбо в Съвета за национална сигурност от 2021 до 2024 г.
Използването на военна сила от страна на Съединените щати за отстраняването на венецуелския президент Николас Мадуро бележи повратен момент както за Венецуела, така и за американската политика в Западното полукълбо. Би било обаче грешка драмата да се бърка с развръзка. Образите на Мадуро в американски арест създават усещане за окончателност. И все пак това не е началото на края на дългогодишната борба на Вашингтон с Венецуела. Това е краят на началото и началото на много по-труден и опасен етап.
Администрацията на Тръмп третира отстраняването на Мадуро като тактически успех, който говори сам за себе си, дори когато съзнателно поема отговорност за това, което предстои. Президентът Доналд Тръмп беше пределно ясен по този избор. Обявявайки, че Съединените щати ще „управляват Венецуела“ за известно време, той не просто демонстрира увереност. Той умишлено поема отговорност за политическите, икономическите и сигурностните последици, които ще последват.
Историята предлага предупреждение. През май 2003 г. президентът Джордж У. Буш застана под банер с надпис „Мисията е изпълнена“ и обяви победа в Ирак. Това, което последва, не беше стабилизация, а разпадане – въстание, криза на легитимността и години на скъпо струващо обвързване. Днес Венецуела се намира в сходна точка на пречупване. Отстраняването на Мадуро може да отвори пътя към траен преход. Също толкова лесно обаче може да въвлече Съединените щати в опасно блато.
Ако Вашингтон управлява следващия етап с дисциплина – съчетавайки принуда със стимули и сила с политическа легитимност – той би могъл да промени траекторията на Венецуела, да върне страната в общността на демокрациите в полукълбото и да възстанови американското влияние в регион, който през последното десетилетие се опитваше да балансира спрямо американската мощ. Ако това се случи, ползите биха били значителни.
Сривът на Венецуела през последните две десетилетия е най-големият двигател на нерегулярната миграция, транснационалната престъпност, корупцията и незаконните финансови потоци в полукълбото, като всичко това се отразява негативно на интересите на САЩ. Стабилизацията би се справила с тези проблеми в техния източник, а не на границата на Съединените щати. Тя би сложила край и на една среда на безнаказаност, която позволи на режима на Мадуро да извършва системни престъпления срещу собственото си население – престъпления, които разрушиха венецуелското общество отвътре, докато изнасяха нестабилност навън. Освен това тя би лишила противниците на САЩ (включително Китай, Иран и Русия) от стратегическа опорна точка.
Постигането на такъв резултат обаче ще изисква ниво на умела политика и благоприятни обстоятелства, които далеч не са гарантирани за която и да е администрация. Реалистичните сценарии за провал включват частичен преход, който оставя криминалните мрежи непокътнати; продължителен период на политическа неопределеност, който поддържа миграцията и нестабилността; или постепенно разрастващ се ангажимент в сферата на сигурността, който Съединените щати никога не са възнамерявали да поемат, но от който трудно ще се освободят. Това, което ще последва, ще определи дали този момент ще се превърне в повратна точка в историята на полукълбото или просто в още една глава в дългия каталог на американските прекомерни амбиции.
ХАЗАРТЪТ
Операцията, която сложи край на управлението на Мадуро, носи ясния отпечатък на Тръмп и държавния секретар Марко Рубио. Тя отразява мироглед, който цени решителността, зрелището и възвръщаемостта – както политическа, така и икономическа. За Тръмп Венецуела е по-малко външнополитически проблем за управление и повече актив за експлоатация. Съединените щати, настоява той, ще „управляват страната“, ще добиват и продават венецуелски петрол и ще превръщат геополитическото влияние в осезаема печалба. Това е меркантилизъм, прилаган без извинения: държавното управление се размива с печалбата, а възможности се създават не само за американски компании, но и за политически съюзници и посредници, близки до властта.
Тези инстинкти вече оформят очакванията в енергийния сектор. Освен Chevron, американски компании като ConocoPhillips – отдавна въвлечени в съдебни спорове за експроприирани активи – широко се очаква да се завърнат във Венецуела. Пространството за маневриране на Тръмп обаче е ограничено. Повечето действащи находища вече са обвързани с договори, включително с китайски компании, които ще настояват тези споразумения да бъдат спазени. Това стеснява възможностите на Вашингтон и увеличава изкушението да заобиколи бъдещото венецуелско правителство изцяло. Ако вместо това Съединените щати се опитат да овладеят пряко приходите на венецуелската държавна петролна индустрия, за вътрешното възстановяване ще остане малко фискално пространство – което на практика гарантира, че Вашингтон ще „управлява“ Венецуела, независимо кой формално заема властта.
Отстраняването на Мадуро не означава краха на чавизма.
За Рубио залогът е различен, но не по-малко значим. В продължение на години той твърдеше, че постепенният натиск само укрепва режима, като същевременно разширява китайското, иранското и руското влияние. Този момент предлага възможност да се докаже, че твърдата сила може да постигне резултати там, където дипломацията и санкциите се провалиха, и да се прекроят рамките на дебата за американското лидерство в полукълбото.
Ако този залог се окаже успешен, последиците ще се простират далеч отвъд Каракас. Това би потвърдило онова, което критиците нарекоха „доктрината Дон-роу“ – интерпретация от ерата на Тръмп на Доктрината Монро, която предпочита едностранното прилагане пред многостранното сдържане. Това би било сигнал, че Вашингтон е готов отново да утвърди първенството си в близкото си съседство, дори с цената на институционално напрежение и дипломатически дискомфорт.
Подобно развитие би принудило Латинска Америка и Карибския регион към преоценка, напомняйки на правителствата, че оттеглянето на САЩ е избор, а не ограничение – и че американската мощ, когато бъде използвана, може да бъде достатъчно решителна, за да остави малко пространство за открита съпротива. Това би насърчило и онези във Вашингтон, които поставят стратегическите и търговските резултати над дипломатическия процес и убеждаването в политиката към полукълбото.
Но тази логика се основава на допускания, оформени в друга епоха. Доктрината Монро функционираше, когато американската мощ беше ненадмината в полукълбото, а външните конкуренти бяха далечни. Този свят вече не съществува.