автор: Д-р Любослав Костов
Преподавател в катедра „Икономикс“ на Университета за национално и световно стопанство.
Директор на Института за социални и синдикални изследвания и обучение – ИССИО.
Социалната справедливост е колкото морална, толкова и макроикономическа категория. Но за разлика от повечето икономически индикатори, няма единна възприета дефиниция за това какво е социално справедливо и какво не е. Като например, данъчната система на една държава. Изборът на система на данъчно облагане е в компетенциите на обществото и той е съобразен с разбиранията му за това какъв трябва да е баланса между социалната справедливост и икономическата ефективност.
В България действа пропорционална система на облагане, по-известна като „плосък“ данък в размер на 10%, както за физическите, така и за юридическите лица. Вече минаха близо 15 години в условията на тази система на облагане. За този период се натрупа достатъчно статистика, която категорично отхвърля всички мотиви с които бе въведен този „плосък“ данък.
Той бе въведен поради четири основни причини, ако се позовем на мотивите по онова време: 1) Да намали делът на сивата икономика; 2) Да намали неравенствата, 3) Да повиши данъчните приходи в бюджета и 4) Да увеличи преките чуждестранни инвестиции. Всъщност, и в четирите си задачи, тази данъчна система се провали.
Неравенствата в доходите са рекордно високи точно в десетилетието след 2009 г. и така до днес, независимо как ги мерим – през коефициент на Джини или през отделните децилни и квинтилни групи. Според Евростат, България е страната в ЕС с най-големи подоходни неравенства в момента.
Сивата икономика също не намаля. Да, като процент от БВП може би е отбелязала няколко процентни пункта спад, но като абослютна величина нарасна няколко пъти. Кажете ми, кое число е по-голямо: 30% от 66 млрд. лв. (колкото е БВП през 2009 г.) или 22% от 218 млрд. лв. (колкото се очаква да бъде в края на 2025 г. БВП)?
Данъчните приходи в бюджета не се увеличиха, те намаляха като дял от БВП, а по-лошото е че съотношението между преките и косвените данъци се изкриви до степен в която ДДС се превърна в основен източник на приход. В развитите държави не е така.
Преките чуждестранни инвестиции няма нужда дори да ги коментираме. Просто отворете сайта на НСИ и вижте тяхната динамика в периода 2000 – 2008 г. и в периода след 2009 г. до днес. Ще видите че в първия период са били средно ок. 10% от БВП, а в периода след това са 3 пъти по-малко.
С две думи – „плоският“ данък не изпълни нито една от поставените си цели, заради които беше въведен и това е лесно проверимо, тъй като всички емпирични данни са публични. Просто отворете сайта на НСИ и се поровете малко!
Ако се върнете 15 години назад и видите тогава какво говореха архитектите на плоския данък по медиите, ще чуете неща от сорта на, че “по същество плоския данък е регресивен и това е добре, защото оставя по-голяма парична маса на разположение в относително по-богата част от населението, което е предпоставка за активизиране на инвестиционната дейност”. Вие тази инвестиционна дейност да сте я усетили през тези години? Напротив, налице е концентрация на капитали в ръцете на малцина, липсата на реинвестиция на тези капитали и в крайна сметка излизането им от кръгооборота на потоците в икономиката. Парите станаха статични!
Но стига ретроспекция. Истината знаете ли каква е? Данъчните системи, които разчитат на косвени данъци като основен приходен източник, като България, в науката се считат за по-регресивни и съответно по-неефективни за справяне с неравенствата. Основния косвен данък (ДДС) е данък върху потреблението, при който се нарушава принципа на вертикална справедливост, тъй като индивиди с различен данъчен капацитет понасят еднакво данъчно бреме и така може да се стигне до увеличаване на неравенството. Точно затова всички икономисти възприемат косвените данъци като по-регресивни, особено при сравнение с прогресивното данъчно облагане, защото при ДДС процента на загубеното благосъстояние от бедните индивиди е по-висок в сравнение с дела на загубеното благосъстояние от по-богатите индивиди. Това е нормално, защото домакинствата с по-ниски доходи харчат по-висок процент от доходите си за ДДС, спрямо домакинства с високи доходи, като по този начин разширява пропастта между бедни и богати.
В тази връзка, знаете ли че 60% от всички данъчни приходи в държавния бюджет идват от един данък – ДДС. По същество той представлява и малко над 20% от всички приходи в бюджета въобще /данъчни и неданъчни/.
От другата страна са двата „преки“ данъка – ДДФЛ и ДДЮЛ, които са по 10%. Техният ефект върху неравенството в доходите е пряк и ясен и в теоретичен и практически аспект. В България не се прилага прогресивно облагане на доходите на физическите и юридическите лица, като ставката на плоския данък без необлагаем минимум е сред най-ниските в Европейския съюз. Двата преки данъка в България в най-висока степен определят сравнително ниската роля на държавата в икономиката, което може да се измери чрез приходите или разходите в държавния бюджет като процент от БВП. Всъщност, България е единствената страна в света, в която има „плосък данък“, но няма необлагаем минимум. А броят на държавите въобще с „плосък“ данък по цялата планета, е не повече от 7-8.
Но за да се проведе сериозен разговор по темата, е необходимо поне за малко да спрем с изборите, тъй като всички се кълнат в мантрата, че данъците няма да се променят. Защо няма да се променят? Има ли някой разумно обяснение, тъй като настоящата система води до по-малко инвестиции, по-големи неравенства, повече сива икономика и изкривено съотношение между приходите от косвени и преки данъци, а оттам и до регресивност на цялата система на облагане в обществото?
Ето ви друг пример за регресия, извън косвените данъци – социалното осигуряване. То е типичен пример за регресивен данък след достигане на максималния осигурителен доход. Едни хора просто се изключват от системата и тяхната склонност към данъчно облагане започва да клони към 10%, независимо от дохода, който получават. На практика, това означава, че колкото повече получавате, толкова по-малко ще плащате спрямо относителната данъчно-осигурителна тежест на хората с ниски и средни доходи. Те в момента плащат 24%, а човек с доход над 4 150 лв. плаща само 10% върху всяко едно левче над тези 4 150 лв. Кое е справедливото на това? Защо просто този таван не падне, както е в държавите към които се стремим? Или не бъде вдигнат значително най-малкото?
Ами корпоративният данък? В България казахме, че той е 10%, което ни нарежда на второ място сред страните в ЕС, като единствено в Унгария е по-нисък – 9%. За сравнение, размерът на корпоративния данък, средно за ЕС, през 2022 г., е 21,3%, докато тази за Еврозоната е малко по-висока – 23%. За разлика от България, в ЕС, като „правило“ ставката на данък печалба варира в диапазона между 19% и 25% сред отделните икономики. Кое е справедливото на това приходите от корпоративния данък всяка година да са по-малко като абсолютен размер от приходите от данъка върху доходите на физическите лица? Излиза накрая, че домакинствата плащат повече преки данъци от бизнеса. Нали бизнеса създава БВП и движи прогреса? Щом е така, защо плаща толкова малко?
Защо данък „дивидент“ е 5%? Знаете ли че, данък дивидент в Белгия е 30%, в Дания е 26%, Германия 25%, Естония – 20%, Франция – 12,5%, Унгария – 15%, Италия – 26%, Латвия – 20%, Литва и Люксембург – 15%, Малта – 27%, Нидерландия – 26%, Австрия – 27%, Португалия – 28%, Словения – 27% и т.н. Защо не вдигнем поне данък „дивидент“ на 10%? Някакво начало ще е. Положителният ефект от повишаването му се свежда основно до два аспекта.Първият е увеличаване на приходите в бюджета поне с няколко стотин милиона. Вторият положителен аспект е намаляване на разликата в данъчните ставки между дивидентите и другите доходи, като например заплатите. Това може да намали мотивацията на компаниите да изплащат големи дивиденти и да насърчи реинвестирането на печалбата и увеличаване на заплати на служителите, вместо изтеглянето на парите от оборота през ниския данък дивидент и плащането на заплати „в плик“ със същите пари, за да се избегнат осигуровките. Това е масово прилагана практика. Ето ви конкретна мярка за намаление на недекларираната заетост – да повишим данък дивидент до такъв размер, който да не води до финансов стимул за заобикаляне на осигуровките. Защото много често, това са скрити разходи за Персонал върху които не се плащат осигуровки.
Но оставете ме мен. Да видим какво казват по-умни хора от мен по темата за „плоския“ данък и прогресивното облагане.
Адам Смит, Джон Стюарт Мил, Дейвид Рикардо и Джон Мейнард Кейнс говорят във всичките си научни трудове единствено за прогресивно облагане. Като цяло, фундамента на съвременната пазарна икономика, Класическата икономическа теория и Кейнсианската икономическа теория, предполагат наличието на прогресия в данъчното облагане на всички икономически субекти. Няма как и да е по друг начин, тъй като плоският данък е измислен в края на 80-те години на 20-ти век и е приложен основно в страните от ЦИЕ. Не почива на никакви теоретични концепции в икономиката. Това е по-скоро един посттоталитарен експеримент.
СпоредПол Кругман, нобелов лоуреат по икономика за 2008 г., от „намаляването на данъците при Роналд Рейгън в САЩ, са се възползвали предимно семейства с много високи доходи, докато рязкото намаляване на обществените разходи засяга преди всичко бедните“. Оттам по-малкото преразпределяне води до редица структурни проблеми, както в социален план, така и за формирането на макроикономическото равновесие в по-висока точка.
Джоузеф Стиглиц, нобелов лоуреат по икономика за 2001 г., също се обявява категорично против икономиката на предлагането и плоския данък в редица свой интервюта и научни статии през годините. Според Джеймс Тобин, нобелов лоуреат по икономика за 1981 г.,при „прогресивното данъчно облагане загубата на стимули за работа в горния край на кривата на дохода е несъществена и се компенсира много повече от прираста на стимули за работа в долния край на кривата на дохода“.
Според Артър Пигу, който е ученик на Алфред Маршал, „пределеният ефект за икономиката под формата на допълнителна добавена стойност намалява успоредно с ръста на богатството и доходите на населението“. Това косвено подкрепя идеята за прогресия. Това е и една от причините, поради която имащите и можещите следва да дават по-голям принос (както абсолютен, така и относителен) за поддържането и доброто качество на публичните услуги.
Мъсгрeйв и Мъсгрeйв пишат, че „равноправна данъчна система е тази, при която всеки данъкоплатец допринася за качеството на публичните дейности в съответствие с ползите, които той или тя получава от държавните услуги“. Авторите също препоръчват прогресивна система на данъчно облагане с необлагаем минимум задължително върху най-ниските доходи.
Не липсват и скорошни емпирични изследвания по темата от последните години. Barious et al. (2020), правят изследване което е фокусирано по-специално върху страните от ЦИЕ, използват микростимулация и иконометричен модел. Авторите установят, че замяната на плосък данък с по-прогресивно облагане може да осигури намаляване на неравенството и по-висок икономически растеж в дългосрочен период.
Hope and Limberg (2022) правят сходно изследване, което установява чрез използване на модерни панелни регресивни модели, че намаляването на данъците за най-богатите води до увеличаване на неравенството, без това да е съпроводено с по-висок икономическия растеж. В случая на наличие на „регресия“ в данъчно-осигурителната тежест, както е случая на България, не просто неравенството в доходите расте по-бързо спрямо страни с прогресивен данък, но тази предпоставка се явява водещ фактор за задържане на растежа под своя потенциал.
И така нататък. Научната литература от преди 100 години, и тази от преди 50 години, и тази от преди 5 години е категорична. Резултатите и изводите са едни и същи. Просто трябва да имаме очи за тях.
Продължаващото поддържане на плосък данък у нас може да се обясни много повече с психологични фактори, отколкото с каквито и е реални аргументи в подкрепа на неговото оставане. Истината е, че плоският данък освобождава от отговорност. Той налага определен стил на поведение на управляващите, който увеличава административните удобства и ограничава необходимостта от по-сериозна дейност по организацията и контрола на данъчната събираемост.
Трябва да си признаем, че сбъркахме. И да си дадем сметката, че плоският данък не е инструмента, който е в състояние автоматично да реши съществуващите проблеми и да замени необходимостта от други макроикономически политики. Този модел на данъчно облагане е едно архаично-зомби, което се отхвърля от съвременната теория и практика. Числата за българската икономика също го потвърждават.
С две думи – да третираш еднакво и богатия и бедния в данъчното облагане не е признак на равноправие, а признак на мълчалива дискриминация.