Автор: Уил Фрийман
УИЛ ФРИЙМАН е научен сътрудник по изследванията на Латинска Америка в Съвета за външни отношения.
На 3 януари американските сили направиха нещо, което мнозина наблюдатели смятаха за невъзможно: те бързо заловиха и арестуваха Николас Мадуро — хитрия, привидно неуязвим за преврати автократ на Венецуела. В продължение на години Мадуро се беше доказал като майстор на авторитарното оцеляване — смазал най-малко девет военни метежа и издържал на американския икономически натиск. Но рано в събота сутринта той падна почти без съпротива. Хеликоптери на „Делта Форс“ попаднаха под ограничен огън, докато летяха ниско над покривите на Каракас към бункера на Мадуро, където американските войници нахлуха, заловиха него и съпругата му и ги откараха на самолетоносач. Няколко часа по-късно и двамата вече бяха зад решетките в Ню Йорк, изправени пред обвинения за наркотици и оръжия. Нито един американски войник не загина, макар че най-малко 80 кубинци и венецуелци, включително и цивилни, бяха убити. Цялата операция изглеждаше толкова лесна, че много анализатори с основание се запитаха дали вътрешни хора от режима не са подпомогнали извеждането на Мадуро — на практика организирайки дворцов преврат чрез посредник. В същото време операцията беше драматична демонстрация на готовността на президента на САЩ Доналд Тръмп да захвърли остатъците от т.нар. основан на правила международен ред и да използва военна сила, за да утвърди американското господство в Западното полукълбо.
В дните след това венецуелците в чужбина празнуваха екзалтирано. Но самата страна остана тиха. Повечето хора изглежда осъзнават, че е възможно почти нищо да не се е променило. В крайна сметка Тръмп остави режима на Мадуро до голяма степен непокътнат, признавайки Делси Родригес — вицепрезидентката на Мадуро — за временен президент още преди тя дори публично да е приела поста. Въпросът е дали промените ще останат относително скромни или извеждането на Мадуро предвещава по-големи размествания както във Венецуела, така и в региона.
Възможностите са много. Отстраняването на Мадуро може да улесни прехода на Венецуела към демокрация, да разклати режима в Куба и да придвижи напред стремежа на Тръмп да наложи американско господство в полукълбото. Алтернативно, пренареденият режим на Мадуро може просто да приеме повече депортирани от Съединените щати и да предостави на Вашингтон контрол върху петролните си резерви, без съществено да промени друго. Регионалните шокови вълни може да бъдат ограничени. Всъщност невъзможността да се промени фундаментално Венецуела може да разкрие границите на американската мощ.
Но най-вероятно крайните резултати ще бъдат някъде между тези две крайности. В краткосрочен план последиците за Венецуела вероятно ще бъдат слаби, докато Тръмп се опитва да работи с преформатирания режим, за да постигне основната си цел: достъп до петрол. Други латиноамерикански правителства може да отвърнат с думи, но повечето ще избегнат действия, за да не си навлекат гнева на Тръмп. С течение на времето обаче ситуацията може да стане по-напрегната. Тръмп може отново да атакува Венецуела, особено ако Родригес не желае или, ограничена от други фигури в режима, не е в състояние да изпълни неговите указания. Доставките на венецуелски петрол за Куба вероятно ще намалеят, отслабвайки (макар и не непременно сривайки) и без това буксуващия режим на острова. Колумбия може да се сблъска с американска интервенция, като се има предвид, че нейният ляв президент — за разлика от повечето си съседи — изглежда склонен да влезе в конфликт с Тръмп, а Тръмп приветства този спор. И най-важното, латиноамериканските държави, особено по-големите и географски по-отдалечените, може да се опитат допълнително да диверсифицират икономическите и отбранителните си отношения, за да намалят излагането си на настойчив и взискателен Вашингтон. С други думи, ударът на Тръмп може както да придвижи напред, така и да върне назад неговата хемисферна мечта.
ПЪТЯТ НА НАЙ-МАЛКОТО СЪПРОТИВЛЕНИЕ
За да разберат как Венецуела и регионът биха могли да се променят, анализаторите първо трябва да обърнат внимание на ширината на исканията на администрацията на Тръмп към пренареденото венецуелско ръководство. Това означава да се гледа по-малко на импровизираните публични заповеди и стремежи на Тръмп, които неизбежно варират, и повече на докладите и изтичанията за това какво той и екипът му настояват насаме Каракас да предостави.
Една възможност е тези искания да бъдат тесни: отваряне на венецуелските петролни резерви за дългосрочен американски контрол и инвестиции, изтласкване на определени геополитически съперници, включително Иран и Куба, и приемане от Каракас на увеличен брой депортирани. Тръмп намекна за такъв сценарий на пресконференцията си на 3 януари, когато подчерта значението на венецуелския петрол и показа малък интерес към възстановяването на демокрацията. Всъщност Тръмп едва спомена венецуелската опозиция; когато го направи, беше само за да каже, че опозиционният лидер и неотдавнашен носител на Нобелова награда за мир Мария Корина Мачадо не е достатъчно „уважавана“, за да управлява страната. За разлика от това, Тръмп предположи, че Родригес — дългогодишна лоялистка на Мадуро и на неговия предшественик Уго Чавес — може да направи страната си „отново велика“. Тръмп също така заяви, че група служители от администрацията ще „управляват“ Венецуела, макар че по-късно администрацията поясни, че той е имал предвид косвено управление чрез заплахи към останалите лидери на режима да се съобразят с американските искания.
Такъв ограничен американски дневен ред може да удовлетвори много членове на екипа на Тръмп, включително вицепрезидента Джей Ди Ванс, водещия политически съветник Стивън Милър и други, които са скептични към проекти за изграждане на държави и по-силно фокусирани върху вътрешни приоритети. Тръмп може също да възприеме този път като най-осъществимия и най-малко непопулярен сред американците, от които само една трета заявиха, че подкрепят използването на военна сила за отстраняването на Мадуро в анкета от 5 януари. Един служител на Конгреса, говорейки при условие за анонимност, ми каза: „Току-що видяхме търговска сделка със смяна на лидерите.“
Но други съюзници на Тръмп дадоха знак, че ще настояват за по-твърди и по-амбициозни промени: а именно, за край на боливарския социалистически режим във Венецуела и завръщане към демокрация, вероятно чрез преговори. Сред тях са държавният секретар Марко Рубио и важни републиканци в Конгреса. Макар Тръмп да изглежда по-малко заинтересован от демокрацията, Рубио очевидно има влияние върху него и други служители по въпросите на Латинска Америка и може да ги убеди, че демократичният преход ще служи на интересите им. Републиканските законодатели, от своя страна, може да убедят Тръмп, че преследването само на тесни цели, свързани с петрол и миграция, ще навреди на партията електорално. Това може да е особено вярно сред латиноамериканските избиратели във Флорида, които желаят смяна на режимите във Венецуела и Куба и много от които вече се чувстват предадени от по-строгото от очакваното прилагане на депортационните политики на Тръмп. (Маями току-що избра демократичен кмет за първи път от близо 30 години.)
Латиноамериканският режим под най-непосредствен натиск може изобщо да не е венецуелският.
Решенията на Тръмп ще зависят и от това какви избори ще направят венецуелските официални лица. Ако те се противопоставят на Белия дом, отказвайки да предадат права върху петрола или да намалят връзките с Куба, Вашингтон може отново да атакува страната, както Тръмп многократно е заявявал. Но сътрудничеството изглежда по-вероятният път. По-специално Родригес има репутация на прагматик. Тя може да е осъдила атаките на Вашингтон, но подобни изявления биха могли да отразяват необходимостта да се успокоят твърдолинейните фигури в режима и потенциалните ѝ съперници, като Диосдадо Кабельо — министър на вътрешните работи, правосъдието и мира. Те биха могли и да са предназначени да отклонят подозренията, че тя е помогнала за предаването на Мадуро. Във всеки случай, не бива да се приемат буквално. Според публикации на „Маями Хералд“, миналата година Родригес и нейният политически влиятелен брат, който току-що беше преназначен за председател на Националното събрание, са предложили план на американски официални лица, според който тя ще замени Мадуро и ще работи със Съединените щати, в замяна на запазване на системата му. (Според съобщенията Рубио е блокирал сделката.) Родригес е и по-малко обвързана с Куба от Мадуро, което според медии е резултат от разочарованието ѝ от неспособността на Куба надеждно да плаща на Венецуела за петролните доставки. Най-малко някои служители от администрацията на Тръмп са казали неофициално пред „Ню Йорк Таймс“, че смятат, че могат да работят с нея. Всъщност, ако тя или други представители на режима тайно са сътрудничили със Съединените щати, за да предадат Мадуро — както изглежда възможно — тогава сътрудничеството с Вашингтон може вече да е в ход.
Тръмп има и друг стимул да държи исканията си към Родригес тесни: ако го направи, тя е по-вероятно да се съгласи с тях. Повечето американски официални лица вероятно не искат да атакуват отново Каракас. Това е ход, който вместо да наложи подчинение, лесно може да посее хаос. Затова тясна сделка — подкрепа за Родригес в замяна на повече петрол и по-малко помощ за Хавана — е пътят на най-малкото съпротивление и за двете страни.
Разбира се, за да сътрудничи с каквито и да било искания — тесни или широки — някой трябва да контролира страната. Засега това са братята и сестрите Родригес. Но те са изправени пред мощни потенциални предизвикателства — най-вече Кабельо, който упражнява влияние върху венецуелските въоръжени паравоенни формирования, или „колективос“, както и върху националната полиция и части от разузнавателния апарат. Той може да иска да попречи на Каракас да сътрудничи на Белия дом, който го гледа с голямо подозрение. (Кабельо беше обвинен от Министерството на правосъдието на САЩ за трафик на наркотици, заедно с Мадуро.) Ако Кабельо не успее да накара Родригес да следва неговите искания, той може да се опита или да я свали, или да направи страната неуправляема. В такъв случай много ще зависи от това какво ще избере да направи ръководителят на венецуелските въоръжени сили Владимир Падрино Лопес — третият център на властта в режима. Към момента е невъзможно да се каже на чия страна би застанал или дали би могъл да запази единството на армията, ако вътрешните борби сериозно се засилят.
ПРОБЛЕМИ С ВЛАСТТА
Ако Родригес работи с Тръмп и запази контрола над страната си, тогава латиноамериканският режим под най-непосредствен натиск може всъщност да не е венецуелският. Вместо това това може да е кубинският. Островът зависи от венецуелската помощ и беше в тежко положение още преди Тръмп да залови Мадуро. Кубинската икономика е в разруха. Туризмът — основната индустрия — се е свил до поне половината от предпандемичните си нива, без признаци на възстановяване. Престъпността и болестите нарастват, тъй като правоприлагащите органи и болниците се разпадат поради недостатъчно финансиране. Правителството на острова е устоявало на огромен натиск и преди. Но сега е изправено пред най-голямата си криза досега.
Най-непосредственият риск за кубинските управляващи е енергията. Островът разчита силно на вносно гориво, голяма част от което идва от Венецуела, за да захранва електрическата си мрежа, която е на ръба на срив. Над 40 процента от страната остава без ток в пиковите часове. В някои провинции има електричество само два до четири часа на ден. Ако Вашингтон сега отреже Куба от почти целия венецуелски петрол — при положение че американската морска блокада вече е спряла някои доставки — мрежата може да се срине. Хавана със сигурност ще потърси други страни, които да се намесят, но е малко вероятно да намери много доставчици. Мексико в момента изпраща известно количество петрол, но по-малко отколкото в предишни години. При положение че Тръмп многократно заплашва да атакува мексиканска територия, официалните лица там едва ли ще увеличат доставките сега. Бразилия също не изглежда склонна да замести Венецуела, тъй като левият президент Луис Инасио Лула да Силва, известен като Лула, който се кандидатира за преизбиране догодина, знае, че подобен ход би подкопал току-що подобрените му отношения с Тръмп и потенциално би поканил намеса в изборите. Русия, обременена от нахлуването си в Украйна, и Китай също едва ли ще запълнят вакуума.
Ако Хавана, която обикновено е защитена от продължителни прекъсвания на електрозахранването, потъне в мрак, режимът може да се сблъска с масови протести, толкова големи или по-големи от тези през юли 2021 г. (Демонстрациите през 2021 г., първите от подобен мащаб от десетилетия, показаха дълбочината и широтата на общественото недоволство.) Такива протести може да се окажат трудни за овладяване, особено ако се разиграят в гъсто населени квартали на Хавана. Кубинските сили за сигурност често прибягват до брутални методи за потушаване на безредици — задържания, изтезания, заплахи. Но те никога не са стреляли и убивали десетки хора по време на протест. Не е ясно какво би се случило, ако това се промени, и дали протестите биха могли да се разраснат лавинообразно.
Тръмп е заплашвал да използва пряка военна сила срещу Колумбия.
Все пак е напълно възможно режимът да оцелее дори и при тази тежка ситуация. Кубинската армия има огромни залози в оцеляването на правителството, като се има предвид, че контролира голяма част от икономиката чрез мрежа от компании, които биха изчезнали след политически преход. И изглежда, че на острова няма кой да оспори силата на въоръжените сили. Както и при режима на Мадуро, свалянето на комунистическия режим в Куба може да изисква американска военна операция — маневра, за която нито Тръмп, нито американската общественост изглежда имат голям апетит. Президентът, например, наскоро заяви, че вярва, че кубинският режим ще падне сам, без пряко участие на САЩ.
Тръмп обаче е заплашвал да използва пряка военна сила срещу Колумбия. Той заяви, че страната се „управлява от болен човек, който обича да произвежда кокаин и да го продава на Съединените щати, и няма да го прави още дълго“. Колумбийският президент Густаво Петро, за разлика от венецуелските и кубинските лидери, е демократично избран. Той е ляв политик, идеологически противопоставен на Тръмп и понякога е бил приятелски настроен към Мадуро. Но Петро не променя поведението си. Напротив, той се наслаждава на конфронтацията, както защото тя му дава дълго търсена международна трибуна, така и защото смята, че ще помогне на неговия политически наследник. Президентските избори в Колумбия са след броени месеци, а предпочитаният от Петро кандидат, Иван Сепеда, вероятно ще бъде подложен на критика за неизпълнените обещания на настоящото правителство. Петро е нетърпелив да измести разговора от вътрешните предизвикателства, а сблъсъкът с Тръмп служи на тази цел.
Има основания да се съмняваме, че Тръмп ще изпълни заплахите си срещу Богота. Вашингтон изглежда очаква консервативен президент да спечели през май. Съединените щати също разчитат на Колумбия — основния си партньор по сигурността в Латинска Америка — да подпомага голяма част от регионалните усилия за борба с наркотрафика, дори ако настоящото напрежение между САЩ и Колумбия ги е възпрепятствало. Но Тръмп е непредсказуем и ако Петро продължи открито да отговаря на действията на САЩ във Венецуела, Тръмп може да се намеси по някакъв начин със сила.
„АМЕРИКИТЕ НА ПЪРВО МЯСТО“?
Отвъд Куба, Колумбия и, разбира се, Венецуела, отстраняването на Мадуро може да има по-ограничени последици в краткосрочен план. Лула разкритикува ударите на Вашингтон, но правителството му бързо призна Родригес за временен президент и не положи реални усилия да защити Мадуро. Мексиканската президентка Клаудия Шейнбаум, също лява и понякога защитник на Мадуро, също има други приоритети: да навигира предстоящите търговски предоговаряния и да избегне американски военни удари на мексиканска територия срещу наркокартелите. Зависимостта на Мексико от търговията със Съединените щати рязко ограничава пространството ѝ за маневри.
Това мълчание показва, че голяма част от Западното полукълбо засега е в орбитата на Вашингтон. В продължение на години анализаторите наблюдаваха как Китай навлиза в региона и твърдяха, че американското влияние отслабва. Но залавянето на Мадуро подсказва, че предишни администрации — от предпазливост, уважение към правото и нормите и понякога поради пренебрежение — просто не са упражнявали значителния лост за влияние, който Вашингтон отдавна притежава.
Остава несигурно обаче дали намесата на Тръмп във Венецуела ще се превърне в доказателство за американската мощ или ще разкрие нейните граници и в крайна сметка ще допринесе за ерозията ѝ. Много държави вече реагират на наказателното използване на мита от Тръмп, като бързат да засилят дипломатическите и търговските си връзки с Азия и Европа. Някои държави, включително Бразилия и Колумбия, експериментират със засилване на отбранителните и технологичните си връзки с Китай. Извеждането на Мадуро може да ускори тези тенденции. Тръмп може и да загуби интерес към т.нар. „близка чужбина“ на Вашингтон, преминавайки към други точки от международния си дневен ред. Наскоро публикуваната Стратегия за национална сигурност на администрацията поставя Западното полукълбо над всички други региони, а залавянето на Мадуро и масивното струпване на американски военноморски сили в Карибите подсказват, че тази амбиция не е просто реторика. Но това преразпределение на ресурси може и да не се задържи. Извън Рубио, малцина служители в администрацията на Тръмп изглеждат лично ангажирани с външна политика „Америка на първо място“ за полукълбото, която надхвърля по-тясното регионално сътрудничество по сигурността и увеличените депортации.
Затова това, което Тръмп ще направи по-нататък във Венецуела и Карибите, ще бъде много показателно. Неговите намеси ще изпитат докъде се простира способността на САЩ да оформят делата в полукълбото.