Автор: C. Raja Mohan
Източник: Foreign Affairs
C. Раджа Мохан е изтъкнат професор в Института за американски изследвания Motwani-Jadeja към Jindal Global University. Това есе е създадено в рамките на изследователската група Lloyd George Study Group on Global Governance.
От Вашингтон до Пекин и от Москва до Ню Делхи се оформя консенсус, че светът е навлязъл в многополюсна епоха. Политически лидери, дипломати и анализатори рутинно заявяват, че несравнимото американско доминиране е приключило и че глобалната власт вече е разпределена между множество центрове. Това твърдение е станало толкова обичайно, че често се приема като самоочевиден факт, а не като теза, която трябва да бъде проверена. Дори представители на Съединените щати — дългогодишният основен бенефициент на еднополюсния ред след Студената война — възприеха този език. В началото на втория мандат на президента Доналд Тръмп държавният секретар Марко Рубио отбеляза, че моментът на Вашингтон като единствена суперсила исторически е бил „ненормален“ и че международната система неизбежно ще се насочи към многополюсност. Изказването на Рубио изглежда отразява нарастващото убеждение в Китай, Русия и голяма част от развиващия се свят, че силата на Съединените щати намалява и че дългогодишното им глобално първенство е неустойчиво.
Това привидно сближаване обаче прикрива различия в начина, по който различните играчи дефинират „многополюсността“. За администрацията на Тръмп признаването на многополюсността не означава приемане на ограничения върху американската мощ. Напротив — то служи като оправдание за изоставяне на традиционната американска концепция за глобално лидерство и свързаните с нея отговорности. Идеята за многополюсност позволява на Вашингтон да води по-тясна, по-транзакционна външна политика — такава, която се фокусира върху извличането на ползи, а не върху поддържането на международен ред, и която не се интересува от съхраняването на институции или норми, ако те не служат на непосредствените американски интереси. За Китай, Русия и много развиващи се държави, напротив, многополюсността не е просто описателно понятие, а стремеж. Тя е политически проект, насочен към ограничаване на американското господство, отслабване на водените от Запада институции и изграждане на алтернативни модели на управление, развитие и сигурност, при които Съединените щати не са единствената водеща сила.
Идеята за многополюсност е популярна още от момента, в който Съединените щати се превърнаха в единствената доминираща сила след края на Студената война. След войната в Персийския залив през 1990–91 г., която разкри мащаба на американското военно превъзходство, френски лидери предупредиха за опасностите от американската „хиперсила“. По-късно Китай и Русия превърнаха тази критика в стратегия, стремейки се да организират съпротива срещу американското първенство. В края на 90-те години те установиха това, което нарекоха „стратегическо партньорство“, а заедно с Бразилия, Индия и Южна Африка създадоха многостранния алианс БРИКС, за да координират действията на незападните сили. Те вярваха, че подобни усилия могат да ускорят прехода отвъд американската хегемония.
Завръщането на Тръмп във властта направи настъпването на многополюсен момент да изглежда неизбежно. Съединените щати бяха вътрешно разделени, икономически разклатени и уморени от глобалните си ангажименти. Икономиката на Китай бе нараснала почти до размера на тази на Европейския съюз, а страната се бе превърнала в значим технологичен лидер. Войната на Русия в Украйна демонстрира готовността на Москва да използва сила за ревизиране на граници в Европа. А БРИКС се разшири с нови членове в Азия, Африка и Близкия изток, засилвайки впечатлението за възникваща алтернативна система, която да противодейства на американското доминиране. Много наблюдатели заключиха, че многополюсният свят вече е настъпил и че американската еднополюсност живее на заемено време.
Година по-късно обаче това убеждение изглежда погрешно. Администрацията на Тръмп предприе силово повторно утвърждаване на американската мощ чрез налагане на тежки мита, намеси в други държави и посредничество при мирни преговори и търговски сделки по света. Китай и Русия се противопоставиха на Вашингтон по отделни въпроси, но не успяха да изградят всеобхватно предизвикателство срещу усилията на Съединените щати да преструктурират глобалните правила. Европейските съюзници на Вашингтон се оказаха още по-неспособни да се противопоставят на САЩ. Изправени пред обидите и натиска на Тръмп, те отстъпиха и се огънаха.
Реалността е, че светът все още е еднополюсен. Илюзиите за многополюсност не създадоха по-балансиран международен ред. Напротив — те дадоха възможност на Съединените щати да се освободят от предишни ограничения и да проектират силата си още по-агресивно. Нито една друга сила или блок не успя да изгради достоверно предизвикателство или да действа колективно за противодействие на американската мощ. Но за разлика от предишния период на еднополюсност след Студената война, днес Съединените щати упражняват едностранна сила, лишена от съпътстващите я отговорности.
ПОЗИЦИЯТА НА ПОЛЮСИТЕ
Твърденията, че светът става многополюсен, се основават на видими показатели за нарастващата сила на възходящите държави, включително промени в относителните дялове от глобалния БВП и създаването на нови институции за развитие и управление със седалища извън Съединените щати и Европа. Тези промени показват, че днес властта е по-широко разпределена, отколкото в края на Студената война. Но те не означават непременно трансформация в структурата на международната система.
В тесен смисъл „полюс“ е държава или блок, който притежава всеобхватни способности да оформя международната система. Полюсът не е просто влиятелен в една или две сфери — като ядрената война или търговията — а трябва да може да проектира военна мощ в глобален мащаб, да поддържа технологично и индустриално лидерство, да изгражда съюзи, да оформя норми, да предоставя глобални обществени блага и да поема системни шокове. Измерен спрямо този по-висок стандарт, броят на истинските полюси в света днес е същият, какъвто е бил през последните 35 години: един. Само Съединените щати притежават този глобален обхват и мощ.
С икономика, която вече достига 30 трилиона долара и расте с между два и три процента годишно, Съединените щати остават водещият икономически двигател в света. Разходите им за отбрана — около 1 трилион долара през 2025 г. — надвишават тези на следващите няколко големи сили взети заедно. Вашингтон запазва уникална способност за проектиране на сила: разполага с несравнима мрежа от съюзи, военни бази и логистична инфраструктура по света. Американските компании доминират в авангардни сектори като изкуствения интелект, полупроводниците и биотехнологиите. Американските университети са ключови възли в глобалните мрежи за иновации, а културните индустрии на САЩ оформят наративите и вкусовете по света.
Броят на истинските полюси в света днес е същият, какъвто е бил през последните 35 години: един.
Ограниченията върху американската мощ — високият национален дълг, вътрешнополитическите разделения, напреженията със съюзниците и недоволството срещу американските политики в т.нар. глобален Юг — са реални и нарастващи, но не отменят позицията на Съединените щати като единствения достоверен полюс в системата. Дори заплахите на Тръмп да намали финансирането на вътрешните университети и изследователски агенции едва ли ще разрушат тяхното първенство. Дълбочината на частния сектор в САЩ и силата на гражданското общество ограничават щетите, които всеки президент може да причини. А завидната география на страната — включително изобилието от природни ресурси и физическата дистанция от евразийския континент, който дълго време е основната сцена на глобални конфликти — дава на Съединените щати голямо поле за грешки във външната политика.
Много анализатори твърдят, че светът се развива към биполярност с възхода на Китай. Например в Националната стратегия за сигурност на САЩ от 2025 г. Китай е определен като „почти равностоен“ конкурент. Китай се превърна в голяма икономическа и технологична сила: икономиката му достигна около две трети от размера на американската, ядреният му арсенал се оценява като утроен след 2020 г., а страната укрепва военните си способности, за да противодейства на американското влияние по т.нар. първа островна верига — от Япония до Филипините в западната част на Тихия океан.
Въпреки това Китай остава на известно разстояние от статута на истински полюс в международния ред. Темпът му на растеж се забавя и вероятно ще се забавя още повече поради демографския спад и прекомерната роля на държавните предприятия. Валутата му няма глобален обхват: малко международни транзакции се извършват в юани поради строгите капиталови контроли и липсата на финансова прозрачност. Китайската армия укрепи позициите си в Източна Азия, но не разполага с логистичните мрежи, достъпа до бази и съюзите, необходими за глобална проекция на сила. А широко рекламираните му програми за развитие — най-вече инициативата „Един пояс, един път“ и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции — допълват, а не заменят водените от САЩ институции за глобално управление като Световната банка.
Русия, често представяна като ключов стълб на многополюсността, притежава още по-малко от необходимите характеристики, за да оформя международната система. Макар да разполага с ядрено оръжие и значителна конвенционална военна мощ, икономиката ѝ е силно зависима от природни ресурси, изостава в развитието на нововъзникващи технологии като изкуствен интелект и роботика и, подобно на Китай, е изправена пред намаляващо население. Европейският съюз — друг потенциален полюс — има икономическа тежест, но остава политически разделен и зависим от Съединените щати за своята сигурност. Европа се опитва да навакса чрез увеличаване на разходите за отбрана, но дори при най-добрия сценарий ще трябва да разчита на американската военна мощ още много години.
Т.нар. средни сили — Бразилия, Индия, Индонезия, Саудитска Арабия и Турция — увеличават икономическата си тежест и регионалното си политическо влияние и са все по-представени в глобални форуми като Г-20. Но влиянието не означава статут на полюс. Индия, която има размерите и потенциала да стане велика сила в дългосрочен план, има БВП на глава от населението под 3000 долара (в сравнение с около 85 000 долара в Съединените щати). Тя е изправена пред задълбочаващи се политически разделения и страда от слаби институции, недостатъчно развити човешки ресурси и закостеняла бюрократична съпротива — фактори, които възпрепятстват реформите за ускоряване на икономическия растеж и подобряване на управлението. Изправена пред конфликт с Пакистан по едната граница и напрежение с Китай по другата, Индия засега ще продължи да се нуждае от икономическо и сигурностно партньорство със Съединените щати и техните съюзници.
Опитите за изграждане на противотежащи коалиции срещу Съединените щати също се провалят. Въпреки твърденията на Китай и Русия за партньорство „без ограничения“, отношенията им се основават на нестабилни основи и са белязани от историческо недоверие и асиметрична зависимост. В ранните етапи на Студената война Съветският съюз беше „по-големият брат“, на който комунистически Китай разчиташе за политическа подкрепа; днес Русия е младшият партньор, силно зависим от Китай за внос на индустриални и двойно предназначени стоки — ценни както за военни, така и за граждански цели, като машинни инструменти — и като пазар за енергийния си износ. БРИКС също се разшири и списъкът на държавите, които желаят да се присъединят, е дълъг. Но БРИКС не е сплотена коалиция, нито е вероятно да се позиционира срещу Съединените щати. Напротив — повечето от членовете му са нетърпеливи да сключват сделки за сътрудничество с Вашингтон. Включването на множество двойки регионални съперници — Индия и Китай, Иран и Саудитска Арабия, Египет и Етиопия — също ограничава ефективността на БРИКС като геополитически инструмент за постигане на конкретна стратегическа цел.