Опасната идея, която подхранва днешните войни по избор
Източник: Foreign Affairs
Автори: Стивън Бидъл, Сам Уинтър-Леви и Юрий Жуков
Без сделка няма мир
Никоя война не може да приключи без предложение, което противникът е в състояние да приеме — колкото и мощни да са нечии въоръжени сили и колкото и едностранчиви да изглеждат военните действия. Воюващите почти винаги могат да продължат да се бият, както направиха талибаните през 2002 г. и иракските баасисти през 2003 г., дори след като загубиха столиците и конвенционалните си армии, и както можеха да направят германците и японците през 1945 г. Тази продължаваща съпротива понякога може драстично да обърне съдбата, както се случи с талибаните до 2021 г. Изборът да продължиш битката може да струва скъпо, но не е задължително безсмислен.
Тук не става дума за обикновена семантика. Заблудите относно военната победа имат дълбоки последствия. Политиците, които разглеждат преговорите като компромисна алтернатива на победата, могат да отхвърлят дипломатически сигнали, които биха могли да съкратят войните или дори да променят крайния им изход. След падането на Кабул представители на бившия режим потърсиха контакт със Съединените щати в търсене на сделка, която да им даде правен статут и роля в новия Афганистан. Администрацията на Джордж У. Буш, убедена, че е спечелила категорична военна победа и няма нужда да преговаря с победен враг, отхвърли тези сигнали и изгради правителство, което изключваше талибаните и техните привърженици. Резултатът беше две десетилетия война, десетки хиляди жертви, трилиони долари разходи и евентуално връщане на талибаните на власт — изход, много по-малко съвместим с интересите на САЩ, отколкото би било компромисно споразумение през 2002 г.
Този проблем не се ограничава само до Афганистан. По време на Втората световна война антихитлеристката съпротива в Германия се опитва да свали нацисткото правителство и да договори предсрочен край на войната. Движението почти успя да извърши атентат срещу Хитлер през 1944 г. Но съюзническото настояване за безусловна капитулация върза ръцете на тази опозиция. За нейните членове беше трудно да убедят други германски елити да рискуват живота си в заговор за преврат, когато успехът просто щеше да доведе до унищожаването на Германия от безмилостните съюзници. Дори условията от 1945 г. да бяха предложени по-рано, заговорниците можеше отново да се провалят или превратът да успее, без да доведе до по-ранен мир. Но преследването на пълна военна победа от страна на съюзниците не увеличи шансовете за успех.
Войната на администрацията на Тръмп с Иран предлага друг пример. Белият дом очерта различни цели, но структурира кампанията си от самото начало така, че да наложи това, което президентът Доналд Тръмп описа като безусловна капитулация на Иран, а не да си осигури лостове за влияние на масата за преговори. Нарушаването на предишни споразумения, нанасянето на изненадващи удари по време на текущи разговори и ликвидирането на официални лица, които Вашингтон определяше като по-склонни към преговори — всичко това бе извършено от САЩ в началните седмици на войната и не представлява тактика за постигане на споразумение. Очакването за военна победа остави администрацията без ясна визия как да спре сраженията, дори когато цената расте: милиарди долари разходи, изчерпани оръжейни запаси и широк икономически смут.
Войната в Украйна показва същата грешка. Путин започна война, която нямаше как да приключи бързо или евтино. Когато първоначалният план на Русия се провали към април 2022 г., той не се върна към пътя на преговорите, който за кратко се беше отворил през март. Вместо това той ескалира конфликта. През септември същата година Русия анексира четири украински региона, които дори не контролираше изцяло — стъпка, която оттогава насам стесни собственото поле за маневри и компромиси на Москва.
Вместо да преговаря сериозно, Кремъл разширяваше конфликта отново и отново: бомбардирайки гражданската инфраструктура на Украйна, мобилизирайки допълнителни войски и нанасяйки удари по европейската индустрия чрез едва прикрита кампания за саботажи. Всички войни в крайна сметка завършват на масата за преговори, но никоя воюваща страна не може да получи мирно споразумение просто по поръчка. И двете страни трябва да са готови за компромис, а Русия не е.
Нито пък съществуваше реалистична стратегия на САЩ и Европа, която да прекрати войната на Русия без съгласието на Путин. Дори със значителна помощ от САЩ и Европа, Украйна не би могла да постигне военна победа повече, отколкото Русия, а максималистките условия на Москва на практика означаваха край на украинския суверенитет. От самото начало политиците в САЩ и Европа трябваше да разберат, че са изправени пред дълга война без лесен изход — ситуация, изискваща устойчива промишлена мобилизация, а не поредица от краткосрочни пакети за помощ. Тези траншове не изпратиха надежден сигнал за ангажираността на съюзниците нито към отбранителните корпорации, нито към Кремъл. Целта на бойните действия е да отворят пространство за преговори; решенията на Путин не са отворили такова, и само още много тежки боеве ще доведат до създаването му.
Скъпо струващ навик
Неразбирането на това как приключват войните води до зле замислени военни операции. Тъй като всички конфликти свършват със сделка, единствената рационална цел на битката е да промени условията на тази сделка в своя полза. Но политиците в САЩ рядко координират стратегията за преговори с планирането на бойните кампании. Американските планове за Афганистан от 2009 до 2013 г., включително тези, които Вашингтон следваше след започването на преговорите с талибаните през 2011 г., изключваха дипломатите от Държавния департамент, отговарящи за политическото споразумение, и така и не обясниха как продължаващите военни операции ще създадат лостове за натиск. Вместо това войските на САЩ бяха приковани към фиксирани бази, за да осигуряват охрана на населението. Това отслаби позициите на Вашингтон, като ограничи способността му да прегрупира силите си и достоверно да заплашва или възнаграждава отделни талибански фракции според готовността им за компромис.
Фиксацията върху военната победа изкривява и отбранителното планиране в мирно време. Днешните въоръжени сили на САЩ са структурирани около презумпцията за кратки, решителни войни. Запасите от боеприпаси са ограничени. Подготовката за възстановяване на висококвалифициран професионален състав е минимална. Поддръжката на резервното оръжие и оборудване е на ниско ниво. Тази политика заменя дългосрочната устойчивост с краткосрочна поразяваща мощ и предполага, че САЩ могат бързо да приключат конфликт чрез разгром на противниковата армия. Но ако краят на една война е въпрос на принудително договаряне, в което противникът почти винаги запазва възможност да се бие, тогава Вашингтон не може да си осигури кратка война по собствена воля. Разумът изисква преосмисляне на изборите, стъпващи на противоположната презумпция.
Американските стратези не са единствените, изправени пред този казус. Презумпцията за кратка война, почиваща на илюзията за победа, е опасна за всички. Китайската комунистическа партия например не бива да приема, че една светкавична кампания ще реши въпроса с Тайван. Продължителността на подобен сблъсък ще зависи от избора на властите в Тайпе и Вашингтон — решения, върху които Пекин може да влияе, но не може да контролира изцяло. Започването на война, която има смисъл само ако противникът се предаде бързо, е хазарт — хазарт, който лесно може да доведе до продължителен, изтощителен конфликт, чиято крайна цена далеч надхвърля залога.
Никоя война не може да приключи без предложение, което противникът е в състояние да приеме.
Съединените щати също така не могат да разчитат, че ограничен запас от високотехнологични оръжия ще разгроми бързо китайската армия. Ако Китай реши да продължи битката, войната няма да бъде кратка, независимо от огневата мощ, с която разполагат САЩ. Ако Тайван приеме неизгодни условия, вместо да се съпротивлява, споразумението ще бъде неблагоприятно, независимо колко помощ предоставя Вашингтон. Военната мощ на САЩ може да моделира пространството за преговори, но не може да спечели война без финално споразумение, в което всички страни приемат клаузи, защитаващи американските интереси.
Ето защо планирането на такъв сблъсък изисква много повече от просто изчисляване на броя на корабите, ракетите и самолетите. Резултатът от евентуална война за Тайван ще зависи от волята на острова да понесе бомбардировки и блокада, от изчисленията на Си Дзинпин относно политическата цена на продължителния конфликт спрямо рисковете от отстъпление, както и от мотивацията на китайските сили, изправени пред мащабен военен сблъсък за първи път от половин век. Тези фактори се измерват много по-трудно от простото сравнение на военната техника, но именно те имат решаваща роля за това как ще завърши войната.
Военната сила никога не може напълно да отнеме субектността и свободата на избор на противника. Политиците, които пренебрегват този факт, ще продължат да започват войни, които не са в състояние да завършат успешно, а техните планове и сили ще останат зле адаптирани към битките, които в крайна сметка се налага да водят. Вкопчването в мита за чистата военна победа е изключително скъпоструващ навик.