Страната колабира, дори докато режимът ѝ оцелява
Автор: Уил Фрийман
Източник: Foreign Affairs
В централната част на Хавана гигантска купчина отломки с цвят на пясък заема цял градски квартал. Това е всичко, което е останало от Висшия институт за индустриален дизайн — внушителна сграда, която през своите 166 години е приютявала испански офицерски клуб, окупационните сили на САЩ след 1898 г., министерството на здравеопазването на Куба и накрая — училището по дизайн. Обявена за необитаема преди години, тя претърпява две частични срутвания през 2025 г. Държавата така и не изпраща никого да я укрепи. Изминалия февруари останките ѝ внезапно рухват, затискайки неколцина самонастанили се обитатели. Когато посетих мястото през юни, измършавели мъже се катереха по скалистите развалини, изкъртвайки останали тухли, които извозваха, за да строят самоделни постройки.
По настоящата си траектория Куба върви право към съдбата на института по дизайн: това, което предстои, е ускоряващ се колапс на държавата и икономиката. Освен ако този курс не бъде преобърнат скоро, повторното изграждане на острова като стабилно, проспериращо и демократично място може да стане практически невъзможно.
Преди няколко месеца бавният разпад не беше това, което повечето наблюдатели очакваха. Заради заплахата с мита, в сила от февруари срещу страните, доставящи петрол за Куба, предупрежденията на президента Доналд Тръмп за военни действия и съобщенията за тайни преговори между Хавана и Вашингтон, мнозина вярваха, че или сделка за споделяне на властта, или военна операция по венецуелски модел е неизбежна.
Към края на май това вече изглеждаше по-малко вероятно. Дотогава, според „Miami Herald“, неофициалните преговори се бяха провалили на фона на съпротивата на републиканците във Флорида и отхвърлянето от страна на Хавана на предложението на Вашингтон: американски инвестиции и петрол в замяна на отстраняването на президента Мигел Диас-Канел и приватизацията на държавната петролна компания на Куба. През юни Хавана прие 176 икономически реформи, които разшириха пространството за частния сектор, но това не удовлетвори Вашингтон. Въпреки че позволи ограничени количества американско гориво и храна да стигат до острова чрез частни дистрибутори, администрацията на Тръмп добави нови санкции срещу държавни предприятия и представители на режима. През август държавният секретар Марко Рубио заяви пред „Axios“, че времевата рамка на политиката се е променила, посочвайки, че ще са нужни „търпение и постоянство“ и че режимът може да оцелее до 2028 г. или дори след това.
Коментарите на Рубио могат да се тълкуват по няколко начина. Първият е, че администрацията блъфира. Тя заплашва да запази настоящия извънреден санкционен натиск, за да рестартира блокираните преговори или да подведе режима преди военна операция. Вторият е, че след като САЩ са ангажирани в Иран и заети с управлението на ситуацията във Венецуела, Куба просто е свалена надолу в списъка с приоритети. Администрацията е поставила острова на командно дишане, допускайки точно толкова американско гориво и храна до частните фирми, колкото да предотврати пълен обществен срив, но извън това няма нов план. Политиката спрямо Куба е оставена на автопилот. Третият вариант е, че администрацията е стигнала до извода, че изчакването еднопартийната система да се самовзриви отвътре е единственият жизнеспособен път към смяна на режима, дори този път да е дълъг, мъчителен и несигурен.
Независимо от това, извън Куба не се осъзнава напълно как икономическият и държавен колапс — провокиран от нежеланието на режима да се реформира и ускорен от санкциите на САЩ — вече преобразява острова. Държавата, с изключение на способността си за политически репресии, бързо отслабва. Икономиката се свива, а неравенството расте, оставяйки огромна подкласа твърде бедна, за да участва пълноценно в новия частен сектор. Обществената спойка се разпада, престъпността расте, докато сриващата се раждаемост и емиграцията деформират демографията на Куба.
Всички тези тенденции предшестват спирането на чуждестранния петрол и най-новите санкции с години, ако не и с десетилетия, но днес всяка от тях изглежда се ускорява. Опасността е, че колкото по-дълго продължава безизходицата, толкова по-трайно тези фактори ще се бетонират като изходни условия за всеки бъдещ преход, стеснявайки шансовете Куба някога да се превърне в добре управлявана държава — и увеличавайки вероятността за още по-дисфункционално и хаотично бъдеще. Ако нищо не се промени скоро, едно преходно правителство някой ден може да се окаже в същата невъзможна позиция като хората върху развалините на института по дизайн: да се опитва да изгради нещо безопасно, годно за живот и трайно от купчина отломки.
Авторитарна анархия
В Хавана чух един виц: „В тази страна работят само две неща: апаратът за държавна сигурност и болниците.“ Това беше твърде щедра оценка за болниците. За държавната сигурност обаче беше чиста истина. Репресиите са единственото нещо, с което кубинската държава все още се справя добре. Това се дължи не толкова на изобилие от ресурси, колкото на напълно рационалната сплотеност на ръководството. Централата на Дирекцията на местата за лишаване от свобода, която администрира затворническата система на страната, е също толкова порутена, колкото всяка друга сграда в центъра на Хавана, с картони на мястото на счупените прозорци. Но генералите и шефовете на разузнаването отлично знаят колко много биха загубили от политическа либерализация. Дори администрацията на Тръмп да се е опитвала да убеди част от тях, че съществуват пътища за безопасно отстъпление, тя очевидно не е успяла. Затова те стоят монолитно заедно, а репресивният капацитет на държавата остава непокътнат.
Въпреки че кубинците, с които се срещнах, бяха поразително склонни да критикуват режима по улиците или пред съседите си — и почти всички го правеха, — никой не заяви, че би се включил в публичен протест, което е почти сигурен път към ареста. За да не забравя никой това, полицейски патрулки стояха паркирани пред домовете на семействата на задържани протестни лидери като зловещо напомняне; при такъв дефицит на гориво е показателно, че режимът все още намира бензин, за да ги изпраща.
Във всяко друго измерение обаче кубинската държава е по-слаба, отколкото повечето чуждестранни наблюдатели си представят — както десните, които виждат в нея антиамерикански левиатан, така и левите, които се държат за илюзията за работещи училища и болници. По-точно описание даде един европейски дипломат в Хавана: „авторитарна анархия“ — държава, която все още може да задушава политическото изразяване, но е все по-неспособна да предоставя обществени услуги или да предотвратява безредици.
Репресиите са единственото нещо, с което кубинската държава все още се справя добре.
Вземете например общественото здравеопазване, дълго време едно от най-гордите постижения на държавата. Достъпът до най-добрите клиники винаги е зависел от връзки. Но до началото на 2010-те години здравните показатели на кубинското население, подкрепени от добре обучени лекари и щедри публични инвестиции, бяха сред най-високите в Латинска Америка. Днес в повечето болници липсват основни консумативи и лекарства, което принуждава пациентите да купуват всичко — от антибиотици до триони за ампутация — на черния пазар. Въпреки че много лекари правят всичко по силите си при тези обстоятелства, заплатите в държавния сектор, от които не може да се преживее, превърнаха вземането на подкупи в масова практика. Завършващите студенти по медицина търсят странична работа в зараждащия се частен сектор или емигрират. Резултатите са стряскащи: детската смъртност, някога сред най-ниските в региона, е нараснала над два пъти от 2018 г. насам, а болестите, пренасяни от комари, които държавата преди успешно овладяваше, се завръщат. Само чикунгуня е заразила до една трета от населението през 2025 г.; случаите на денга и зика също бележат скок.
Тежката престъпност, някога почти непозната на острова, рязко се увеличава — още един признак за хаотичното отстъпление на държавата. Макар липсата на надеждна официална статистика да прави това трудно за доказване и макар Куба все още да е изложена на далеч по-малко насилие от редица свои съседи, страхът от грабежи и нападения промени ежедневието на мнозина кубинци. Жителите на Карденас, малък град на два часа източно от Хавана, избягват да излизат по улиците нощем. Твърди се, че групи за саморазправа стоят зад нарастващ брой убийства на заподозрени в престъпления там и в град Гуантанамо (да не се бърка с близката военна база на САЩ със същото име).
В Хавана историите за взломни кражби на слънчеви панели и резервоари за вода станаха ежедневие, като съществува широко разпространено усещане, че полицията или напълно отсъства, или лесно се подкупва. Макар престъпността засега да е неорганизирана — водена от крайна нищета или пристрастяване към евтиния синтетичен канабиноид, известен като el químico, който сега е навсякъде на острова, — тя лесно може да прерасне в организирана.
Разпадащи се електроцентрали, съкратена учебна година, дупките, които жителите на Хавана копаят по улиците, за да се прикачат към оскъдната водопроводна мрежа за препродажба или лична употреба — изпразването на държавата от съдържание е видимо навсякъде. Дългосрочните ефекти от ембаргото носят част от вината, както и спирането на чуждия петрол от февруари насам. Но никой не е принуждавал кубинските лидери към 2024 г. да отделят 37 пъти повече държавни капиталови инвестиции за туризъм, недвижими имоти и хотелиерство, отколкото за здравеопазване и образование. Това беше хазартен ход в преследване на печалби от страна на малка клика от приближени — и той се провали. Въпросът сега е дали след още няколко години на разруха държавата ще бъде способна да направи каквото и да било, включително да поддържа обществения ред.
Най-дългият път
Втората трансформация, която преобразява Куба и създава дилеми за бъдещия преход, е икономическа. Икономиката се свива: тя е намаляла с най-малко 15 процента от 2020 г. насам, след като туризмът претърпя срив, а чуждестранните инвеститори избягаха от страх от нови вторични санкции на САЩ. В отговор режимът с неохота отвори пространство за частната инициатива — не защото официалните лица харесват свободния пазар, а защото разбраха, че определена пазарна активност е единственият начин островът да не умре от глад или да не се вдигне на бунт. От легализирането през 2021 г. на микро-, малките и средните предприятия, известни на испански като MIPYMEs, броят на тези фирми надхвърли 10 000, като те осигуряват около 65% от продажбите на дребно и 40% от общата заетост. Реформите от юни официално разшириха допустимата частна дейност, въпреки че американските санкции, липсата на доверие в режима от страна на местни и чуждестранни инвеститори, както и вътрешните разделения вероятно ще ограничат тяхното прилагане.
Разрастването на частния сектор е положително и необходимо явление — то осигурява поне частично заредени рафтове в кризата и прави поне част от населението по-малко зависимо от държавните заплати, които са инструмент за контрол от страна на режима. Валутното обединение през 2021 г. беше друга необходима стъпка. Въпреки катастрофалното му изпълнение, което унищожи покупателната способност на повечето кубинци, то сложи край на системата с две валути, която изкривяваше цените и маскираше слабите резултати на държавните предприятия.
Но начинът, по който пазарите пускат корени — при положение че голяма част от населението е твърде бедна, за да участва пълноценно, при липса на върховенство на закона и постоянно разширяваща се пропаст между печеливши и губещи — е пагубен за бъдещето на страната. Няколко кубинци, с които разговарях, споделиха усещането, че преживяват 90-те години на Русия: период на мътни сделки и нагласена конкуренция, довел не до общ просперитет, а до олигарси и масово обедняване. Думата, която повтаряха най-често, беше reparto — разпределяне/разграбване на страната. Приближените на режима са в позиция да спечелят най-много, а собствениците на малки и средни фирми са си проправили път. В същото време младите, възрастните, служителите в публичния сектор и голяма част от афро-кубинците все по-трудно намират средства дори само за храна. Както се изрази една кубинка пред мен: „Поехме по най-дългия и най-болезнения път към латиноамериканския капитализъм.“
Куба възпроизвежда най-лошите дефекти на определени централноамерикански икономики — сковани класови различия, шуробаджанащина, зависимост от парични преводи от чужбина и ниска производителност — само че без техния сравнително по-силен растеж. Задълбочаващото се неравенство се вижда с просто око: дори сега, когато спиранията на тока редовно траят по два-три дни, в по-заможните квартали има нови ресторанти с бръмчащи генератори, работещо осветление, диджеи и пълни маси. Около тях стоят тъмни къщи, а по улиците се трупа неизвозен боклук. Не беше задължително нещата да се развият така. Населението на Куба остава високообразовано, въпреки че заплатите, плащани от малкия бизнес, изтеглят квалифицираните кадри извън техните специалности. Един преход днес все още би могъл да направи динамичната и справедлива пазарна икономика постижима. След две-три години това може вече да не е така.
Тези, които остават
Последното измерение на колапса в Куба е най-трудно за измерване, но именно то тревожи най-много хората, с които говорих: това, което мнозина определиха като „социален разпад“. Преплетените ефекти от масовата емиграция, бързото застаряване и задълбочаващата се поколенческа пропаст поставят огромни предизвикателства пред бъдещето на страната.
От 2020 г. насам населението на Куба е намаляло с приблизително между 13 и 24 процента, движено предимно от безпрецедентна емиграционна вълна. Тъй като напусналите са непропорционално жени в детеродна възраст, и без това бързото застаряване се ускори. До 2050 г., според прогнозите на властите, един на всеки трима кубинци ще бъде на възраст над 60 години, при един на всеки четирима днес. Това би било сериозно предизвикателство дори за държава със силна икономика и работеща пенсионна система. За Куба то може да се окаже непреодолимо.
Емиграцията обезкърви и цели професии, изпразвайки болниците от здравни работници, училищата от учители и дори църквите от свещеници и пастори в мащаби, невиждани досега. Няколко души на средна възраст направиха паралел със „Специалния период“ през 90-те години, когато загубата на съветската помощ и търговия сви икономиката с около 35 процента, но далеч по-малко лекари и учители напуснаха страната. Островът тогава беше разорен, но болниците и училищата продължаваха да функционират. Днес това вече не е вярно. Отвори се и разлом между кубинците, които имат семейства зад граница (и получават парични преводи, с които да започнат бизнес), и тези без подобни връзки — сред които преобладават афро-кубинците.
Животът без достатъчно храна, ток и лекарства взема и тежка психологическа жертва. Младите плащат най-високата цена — особено тези, чиито родители са в чужбина и които растат по-гладни и по-изолирани от предишните поколения. Но цената се плаща от всички. „Това не е устойчивост“, сподели ми един мъж в Хавана, визирайки клишето, че кубинците притежават уникалната дарба да понасят лишения. „Човек може да се адаптира към всичко. Ние се пречупваме и видоизменяме, за да оцелеем в този процес, но това е деградация.“
Цената на забавянето
Когато съседните на Куба държави от Карибския басейн и Централна Америка започнаха прехода си към демокрация преди 40–50 години, малцина очакваха те да успеят. Повечето от тях бяха далеч по-бедни, по-икономически дисфункционални и с по-голямо неравенство, отколкото са днес. И въпреки това те доказаха, че неблагоприятните стартови условия не са предопределеност: мнозинството се демократизираха, а икономиките им отбелязаха растеж и стабилност. Куба също би могла да го направи.
Но колкото по-дълго трае сегашната безизходица, толкова по-илюзорна става тази перспектива. Поддържането на сегашното ниво на натиск може да доведе до колапс на режима, но може и да не успее. Това, което със сигурност ще направи, ако продължи още година или повече, е да направи Куба все по-неуправляема — за когото и да било.
Администрацията на Тръмп може да не е претеглила тази опасност или да я е счела за приемлива цена за постигане на политическо отваряне. Забележително е, че някои обикновени кубинци правят същата сметка. Много от хората, с които разговарях, не смятаха, че санкциите на САЩ са основната причина за кризата. За тях въпросът дали санкциите ще останат или ще паднат имаше далеч по-малко значение от това дали ще падне самият режим, тъй като според тях именно той носи по-голямата вина за разрушената икономика. Ново национално представително проучване на „AmericasBarometer“ показва сходна картина: 74% от анкетираните обвиняват кубинското правителство за настоящата криза, докато едва 16% посочват като виновник Съединените щати.
При всичко казано, рисковете от поддържането на този натиск за неопределено време са огромни. И за двете страни едва ли има по-лош сценарий от спирала на престъпно насилие и хаотична неуправляемост на острова. Продължителният максимален натиск оскъпява и евентуалното възстановяване, а една постпреходна Куба ще има силно ограничени финансови средства за реконструкция. Само възстановяването на електропреносната мрежа, която деградира все повече с всяко ново спиране на тока, ще струва приблизително 8 милиарда долара. Може да отнеме години, докато страната възстанови достъпа си до финансиране от Международния валутен фонд, Световната банка и други многостранни институции. Предвид умората на американското общество от държавно строителство зад граница, Конгресът едва ли ще се намеси, за да запълни тази празнина в междинния период.
Противоположният курс крие свои собствени рискове. Онези, които предлагат нормализация и отпадане на ембаргото без реална политическа промяна, трябва честно да признаят какво означава това: съгласие кубинците против волята си да продължат да живеят под режим, който се обогатява, като същевременно държи гражданите си достатъчно бедни, за да ги контролира. Те не бива да хранят илюзии, че с по-малко санкции кубинските лидери ще възстановят държавните институции, ще намалят неравенството или ще върнат социалната сплотеност. Единствената цел на ръководството е да остане на власт.
Възможен е и трети път: ново предложение за целенасочено облекчаване на санкциите, насочено към смекчаване на хуманитарната криза, в замяна на конкретни политически и икономически реформи, които биха отслабили контрола на режима. Дори Хавана да е отхвърляла подобни сделки в миналото, опитът си заслужава. Но какъвто и път да избере Вашингтон, той трябва да отчете цената на забавянето — която и без това е висока, а тепърва ще нараства.